Измисли си простичка, но практически „непробиваема“ легенда. Настя знаеше, че в института, където беше учил Барсуков, заместник-началник на един от факултетите е жена. И реши да се представи именно за нея. Дори Александър да е споменавал пред момичето за нея, нейна снимка определено не й е показвал, а пък на евентуално описание — висока блондинка, наближаваща четирийсетте — Настя отговаряше напълно. Само трябваше да промени името си, защото бе възможно Саша да е споменавал името на заместник-началничката.
Жилището на Немчинови блестеше от чистота и незнайно защо, това никак не й хареса. Макар че какво лошо има в чистотата? След две минути Настя разбра: в тази стерилност няма уют. Сякаш тук живееха хора, всеки от които си бе поставил за свръхзадача да не оставя нито едно боклуче след себе си, за да не дава на другия повод за забележки. Ред по принуда — ето точното определение.
— Колко е чисто и разтребено у вас! — каза тя, влизайки в хола. — Ти ли си толкова добра домакиня?
Лера не отговори. Мълчаливо гледаше Настя с красиво гримираните си очи и в тези очи Настя не видя нито страдание (все пак бе загинал неин близък човек), нито тъга, нито озлобление. В тях нямаше нищо, може би само капчица раздразнение се плискаше и потъваше в дълбоката синева.
— Казвам се Александра Василиевна, заместник-началник съм на факултета, където учеше Саша Барсуков. Може ли да ти задам няколко въпроса?
— За какво? — хладно попита Лера. — Вече няколко пъти ме разпитваха, дори ходих при следователя.
— Разпитвали са те във връзка с убийството, а аз имам други въпроси.
— Нищо не знам — бързо отговори момичето. — Всичко, което знаех, вече го разказах, няма да чуете нищо ново.
— Чакай — спря я Настя, — исках да те питам за друго. В своята учебна група Саша е отговарял за закупуването на учебници и пособия. Колегите му са давали пари и той е купувал учебниците за всички. Два дни преди гибелта си Саша е събирал пари за двутомния учебник по наказателно право. По шейсет хиляди от човек. Саша не е успял да купи учебниците, но в милицията ми казаха, че у него не са били намерени пари. Тоест, разбира се — имал е някакви, но вероятно са били негови собствени. Двеста или триста хиляди. А за учебниците той е събрал почти два милиона. Да знаеш случайно къде са тези пари?
— Вие какво, да не мислите, че съм ги откраднала? — избухна Лера. — Може би си мислите, че аз съм убила Саша? Ами да, убих го, за да му взема парите. Хайде, викайте следователя или когото там трябва в такива случаи. Как смеете!
— Стоп, стоп! — Настя вдигна ръка в примирителен жест. — Никой в нищо не те обвинява, но тъй като сте били приятели със Саша и сте се виждали почти всеки ден, може би знаеш къде е дянал тези пари. Може да е купил подарък — например на теб или на някого друг. Може да ги е изгубил или да ги е проиграл. Но във всеки случай аз съм сигурна, че би ти казал за това. Хайде спомни си, много те моля.
Момичето ядосано се врътна, но само след няколко секунди се овладя. Сега отново гледаше Настя спокойно и хладно.
— Не знам нищо за никакви пари — каза тя. — Саша не ми е правил подаръци.
— Как? Дори цветя ли не ти е подарявал?
— Не.
— Защо?
— Той никога не ми подаряваше цветя.
— А бонбони? Козметика? Може би дискове или касети?
— Не. Не беше по тази част. Дори не мога да си го представя. — Лера леко се усмихна. — Саша да ми донесе подарък! Та той беше още същинско дете. Не умееше да ухажва като хората.
— По-малък ли беше от теб? — попита Настя.
— По-голям с една година.
Ясно, помисли си Настя. Това момиче смята себе си за ужасно пораснало и опитно, а Саша Барсуков в сравнение с нея е бил просто сополанко. Е, и защо, пита се в задачката, му е била приятелка? Може да се допусне, че едно момиче е решило да влезе в подобни отношения от отчаяние. Като няма риба, дето се казва… Би могло да е така, ако Лера беше грозничка. Но тя е хубава и е трудно да повярва човек, че са й липсвали почитатели. Сигурно се редят на опашка за радостта да им се усмихне. За какво тогава й е дотрябвал Саша Барсуков, който е бил „същинско дете“ и не е умеел „да ухажва като хората“? Но едва ли беше уместно да задълбочава в тази посока, макар че много й се искаше. Тя беше Александра Василиевна, подполковник от милицията, и бе дошла да пита за студентските пари, събрани за учебници. Само за това трябваше да си говорят.