— Вероятно откакто този човек е проявил интерес към нас, гадните ченгета. А ти видя ли се с дядото?
— Не още, десертът идва към края на гощавката. Засега съм се съсредоточил върху внучката.
— Прав си — съгласи се Настя. — Ако дядото няма нищо общо, той няма да ни избяга, а ако е замесен, може да го подплашим, ако прибързаме. Тъй като внучката твърди, че дядо й не е контактувал с Барсуков, ти нямаш никакви основания да смяташ, че той знае нещо за причините за убийството.
Тя бутна с усилие тежката входна врата на сградата и бавно се заизкачва по стълбището.
— Трудничко, а? — шеговито изрази съчувствието си Коротков. — Виж, на „Петровка“ се качваше с асансьора.
Да, сигурно още доста време ще страда от тази болест: да сравнява и тъгува. Всеки пет минути по всякакви поводи си спомняше как бе ставало едно или друго там, на „Петровка“. Все пак десет години са това, дори малко повече — не можеш току-така да ги изхвърлиш на бунището. Там всичко й беше близко и родно, с всичко беше свикнала, а тук…
Всеки нов ден в живота на осемнайсетгодишната Лера Немчинова до отвращение приличаше на предишния. В седем часа ставане, в осем — излизане от къщи, в девет започваха лекциите в медицинския институт, в четири се прибираше. Лера не обичаше да учи в читалнята на института, взимаше от библиотеката учебниците и се готвеше за упражнения и изпити вкъщи. Изключение правеше само дисекционната зала, където Лера ходеше вечер. Състудентите й я познаваха като домошарка, която не участва в купони и посещения на барове и свободни квартири. Но ако някой попиташе Лера наистина ли толкова обича дома си, отговорът би бил странен. Може да се каже — дори нелеп.
Лера Немчинова обичаше и същевременно мразеше дома си. Обичаше го, защото той беше същият апартамент, в който бе прекарала цялото си детство край своите обожавани мама и татко. Тук някога тя бе изпитвала истинско щастие. Тук беше роялът на баща й, по рафтовете бяха подредени неговите ноти и плочите със записи на известни в онези години певци, изпълнявали неговите песни. Стените в стаята на момичето бяха плътно покрити със стари афиши на концерти, на които с огромни букви пишеше: ГЕНАДИЙ НЕМЧИНОВ. Едва в последно време около многобройните портрети на баща й тук започнаха да се появяват снимки и афиши на един друг човек. Беше изгряла звездата на певеца Игор Вилданов, пред когото Лера се прекланяше дори само защото той — единствен в Русия и изобщо в света! — още изпълняваше песни, написани от баща й. Вилданов несъмнено беше талантлив певец, но момичето едва ли би могло да оцени по достойнство силата на неговата дарба, защото виждаше и знаеше само едно: Игор беше божествено красив, за нея той беше принцът от детските й сънища, който освен това помни и цени творчеството на Генадий Немчинов. Всичко останало нямаше значение. Той можеше да няма глас, можеше дори да няма слух, можеше да се окаже бездарен изпълнител — Лера нямаше да забележи това, защото принцът от нейните детски и юношески блянове пееше песните, написани от баща й, и така здраво я свързваше с времето, когато родителите й бяха живи, когато целият свят беше ярък и пъстър и когато тя беше абсолютно щастлива. И само вкъщи, в своя апартамент, в своята стая, заобиколена от афиши, снимки и лееща се от магнетофона музика, тя можеше да забрави настоящето и поне за кратко да се потопи в състояние на призрачно, илюзорно спокойствие. Ето защо Лера Немчинова обичаше дома си.
Но със същата сила го и мразеше. Защото в този дом живееше дядо й. Страшният, отвратителен, мръсен, тъп дядо, който с няколко пиянски изстрела преди десет години я бе лишил от онзи щастлив възторг, в който тя бе живяла постоянно. Беше я лишил от всичко. От майка, от баща, от топлина и ласка, от приятелството на съучениците й. Тя беше на осем години и клеймото на момиче „от семейство на алкохолици, които се напили и се изпозастреляли“ й се лепна завинаги. Малките деца са неразумни и безжалостни, те обидиха Лера и тя не можа да им го прости. Стана аутсайдер, отдръпна се от всички и дори с годините пропастта между нея и останалите деца не намаля. Съучениците й забравиха за причините да остане сираче, но Лера не забрави тяхното предателство. Не го забрави и не го прости. Докато завърши училище, до миналата година, тя живя сама. Съвсем сама. Ако, разбира се, не броим старата й леля Зина, братовчедка на покойната й баба. Веднага след смъртта на родителите й леля Зина дойде в Москва от своето затънтено селце, за да се грижи за момичето. Искаше да вземе Лера на село, но тя категорично отказа да напусне дома си, крещя като заклана, правеше истерични сцени, трошеше съдове и на два пъти бяга от гарата, като пресичаше всякакви опити да я разделят с родния й дом. След като осъзна колко безполезни са усилията й, пенсионерката леля Зина остана в Москва. Нали не можеше да изостави детето на произвола на съдбата! Не, не можеше да го даде в интернат при живи роднини, макар и не най-близки…