— Дааа — произнасям безсмислено, като гледам това младежко, малко бледо, но хубаво лице, наведено апатично над масичката. — А сега, когато баща ти го няма, някой сеща ли се да те пита за твоите работи?
Момъкът отново съвсем бегло ме поглежда, вдигнал леко тъмните си вежди, сякаш не разбира добре въпроса ми.
— Кой ще ме пита… На тоя свят никой от никого не се интересува.
— А ако аз те запитам?
— Ами че питайте… — свива рамене Боян. — Макар че все още не разбирам какъв е смисълът на целия този разговор.
Струва ми се, че смисъла той поне отчасти го отгатва, иначе значително по-отдавна и далеч по-категорично би ми задал въпроса.
Момъкът отново навежда очи към чашата и аз известно време го изучавам разсеяно, като се чудя откъде да започна. Обикновено, когато върша нещо, винаги знам предварително откъде да започна и накъде да вървя, но тая работа на бавачка ми е съвсем чужда и затуй наистина съвсем неуверено правя всяка стъпка, и едва след като съм я направил, мисля за следващата, както и в тоя миг, додето разсеяно наблюдавам младежа. Той е по-строен, по-слаб и някак си по-крехък от Любо, обаче по лице поразително прилича на баща си. Същите черни, леко навъсени вежди, същите тъмни очи, същият прав нос, същата упорита брадичка. Но върху лицето на Любо годините бяха оставили неизличимите си следи, по челото и около устата се бяха врязали браздите от продължително взиране в мъглите и в зноя, браздите от това неволно стискане на челюсти, с което преглъщаме страданието и болката, браздите от напрегната размисъл и от всичко онова, което той бе свикнал да сподавя, защото се отнася само до него, и, служебно погледнато, не бе от значение. А лицето на момъка, седнал насреща, е тъй чисто, че изглежда почти празно от израз. Животът тепърва има да пише върху това лице и едничката следа, която засега е оставил отгоре му, е лекият осветен белег от някаква драскотина, спускащ се между челото и слепоочието.
— На опасно място са те чукнали — забелязвам, като соча белега. — Спортуване или дружески побой?
— Нито едното, нито другото — усмихва се за пръв път едва-едва Боян. — Паднах миналата година върху заледения тротоар и се одрасках на буца лед. Лекарят каза, че ако одраскването е било по-дълбоко, там съм щял и да остана. Съвсем глупава история: едно подхлъзване, и отиваш на кино.
— Наистина — глупава.
— Като всичко останало впрочем — подхвърля младежът.
— Всичко?
— Ами всичко, разбира се: суетят се хората, обзавеждат се, пестят за апартаменти, купуват коли и додето се обзаведат, току вземат, че умрат. Не е ли глупаво?
— Да, разбира се, ако съдиш за живота само по колите и обзавеждането. Но в живота има и други неща.
— Кои? Хубавите и благородните? — в тона му се усеща лека нотка на сприхавост. — Хубавите и благородните неща ги има главно в книгите.
— Е, добре. Тогава как си го представяш ти твоя живот?
— Никак. По-рано мислех да стана журналист, а сега и за това не мисля… макар че, ако не се окаже много трудно, може и да стана. В края на краищата журналист или учител, какво значение…
— Дааа… — въздъхвам наново и съвсем без нужда.
Сетне, за да спечеля време, предлагам:
— Още едно уиски?
— Тоя път бих предпочел кафе.
Поръчвам две двойни кафета и дочаквам идването им, с което спечелвам още малко време.
— А как върви работата в университета? — запитвам свойски, след като съм отпил от не особено горещата и не твърде вкусна, но все пак ухаеща на кафе течност.
Момъкът също отпива от чашата си, прави къса пауза, сякаш се колебае дали да излъже, или да каже истината. После признава:
— Нищо особено… Освен дето на януарската сесия получих две двойки…
— Значи ти отнемат стипендията.
— И без стипендия ще преживея някак си.
— А какво правиш през свободното си време?
— Нищо.
— Така просто — седиш…
— Седя.
— По кафенетата?
— По кафенетата или в къщи.
— Четеш ли?
— Чета. Но избягвам учебниците. Не знам защо, но напоследък с учебниците не ми върви.
— А комсомолският живот?
— Комсомолският живот? Есента едва не ме изключиха.
— Защо?
— Ами задето не отидох на бригада… и за още някои дреболии…
— Дааа… — въздъхвам за трети път. — Картината не е много радостна.
— Не твърдя обратното — свива рамене момъкът.
Той протяга ръка и аз му подавам пакетчето цигари.
— Дотук в края на краищата няма още нищо страшно — обобщавам аз и също запалвам. — При условие, че изпитваш поне малко желание да излезеш от батака…