Уилям Фокнър
Реквием за една светица
Първо действие
Съдилището (или името на града)
Съдилището е малко по-младо от града, родил се някъде в началото на века като търговска база на Агенцията за размяна на стоки с племето чикасо. Тъй продължило приблизително трийсет години, додето най-после открили не толкова, че им липсва място, където да си държат книжата и съвсем не че имат нужда от такова, а че само и единствено създавайки или поне обявявайки за създаването на нещо подобно, ще могат да се оправят с положение, което инак някому щяло доста пари да струва;
Поселището притежавало разни книжа; като се захване от простото обезземяване на индианците, положило основата на един нищожен архив, да не говорим за естествените хартиени отпадъци от хлабавия съюз на хората срещу обкръжението — в ония времена и в оная пустош — в нашия случай някое мизерно пожълтяло, оръфано, несвързано и понякога неграмотно листче я за отдаване на земя, я за прехвърляне и други поземлени дела, данъчни списъци и списъци на доброволните отреди, сметки от продажби на роби и банкови справки за фалшиви банкноти и валутни съотношения, актове, ипотеки и списъци на наградите за залавяне на избягали или откраднати негри и всякакъв друг добитък, всекидневно водени бележки за раждания, венчавки и погребения, публични обесвания и разпродажба на земи — всичко туй бавно се трупало за тия три десетилетия в нещо като пиратски железен сандък в задната стаичка на пощата, магазина и разменния център, които се намирали на едно място, додето дошъл онзи ден трийсетина години по-късно и тогава благодарение на едно бягство от затвора, станало с помощта на един древен чудовищен железен катинар, пренесен на кон на хиляда мили от Каролина, сандъкът бил преместен в новата малка пристройка, наподобяваща навес за дърва или сечива, скована два дни по-рано до външната стена на вече разклатения дървен и измазан с напукана кал затвор; така се родило съдилището на околията Йокнапатофа: по чиста случайност не само по-младо от затвора, а по начало дошло на тоя свят ей-така, заради нещо непредвидено; и сандъкът, съдържащ документите, не че е бил местен от място на място, а просто пренесен само на едно място — от задната стаичка на разменния пункт, и то не заради някаква причина, криеща се в самата задна стаичка или в самия сандък, а напротив, защото той, сандъкът, не само никому не пречел в задната стаичка; там почнал да им липсва, когато го пренесли, тъй като служел за сядане сред буретата с барут и уиски и под каишите осолена сланина, окачани зимните нощи около печката; преместен бил по простата причина, че селището (за една нощ то щяло да се превърне в град, без изобщо да е било село, и една утрин след около стотина години щяло стреснато да се пробуди от своя задружен сън в един хаос от ротариански клубове, търговски камари и градски забележителности: в едно бясно тремоло на празни тъпани, водещи наникъде, но затрещели просто за да гърмят по-оглушително от всяко друго по-малко човешко сборище на север и на юг, на запад и на изток, наричайки се град, тъй както Наполеон се бе нарекъл император, и защищавайки своя напредък чрез натрупването на списъците от поредните преброявания — една треска, една лудост, която занапред вечно щеше да смесва пресяването с движение, а движението с прогрес. Но до това щеше да се дойде чак след стотина години; сега тук минавала границата, а мъжете и жените били хора — пионери, храбри, прости, издръжливи, дошли да дирят пари, приключения, свобода, или просто избягали, без много да му мислят как / открило изведнъж, че е изправено не толкова пред въпрос, който трябва да се реши, а по-скоро под един дамоклев меч, от който трябвало да се спаси;
Дори бягството от затвора било случайно: една банда трима-четирима бандити от Начез (двайсет и пет години по-късно легендата щеше да уверява, а след сто — все още да твърди, че двама от бандитите били самите братя Харп, най-малкото Големия, тъй като обстоятелствата, начинът на бягството оставили подире си нещо като миризма, като аромат, някаква гаргантюанска и едновременно безгрижна игривост, смешна и ужасяваща, сякаш селището бе станало измамена жертва на някой безработен и капризен великан. Което — че са Харп — е невъзможно, тъй като по него време Харпови, пък дори и последните разбойници от шайката на Мейсън са били вече мъртви, пръснати и следователно крадците по всяка вероятност са принадлежали на Джон Мъреловата банда, ако изобщо трябва да ги причисляваме към нещо друго, освен към едно най-обикновено братство от грабители) била случайно пипната от една случайна група цивилни военни доброволци и докарана в затвора на Джеферсън, който се случил най-близо; доброволците били част от сбралите се два дни преди това в Джеферсън за шишовете на открито по случай Четвърти юли, а самият гуляй на втория ден бил вече поусмирен чрез изключването на едно пияно множество, в което и най-упоритите оцелели били достатъчно уязвими и затова цивилното население ги изхвърлило от селището, като групата, която щяла да залови бандитите, била откарана с фургон, все още в състояние на несвяст, до едно тресавище на четири мили от Джеферсън, известно като Дъното на вихрушките, където опънали бивак да си възстановят силите, или поне нозете, и където същата нощ четиримата — или може би трима — бандити, връщайки се от последния си подвиг, ненадейно налетели на лагерния огън. Тук сведенията се размножават: едни казват, че сержантът, командващ отреда, познавал един от бандитите като дезертьор от неговата собствена част, други твърдят, че един от бандитите познал в сержанта един от предишните си преследвачи. И в двата случая на четвъртата сутрин всички, хванати и хващачи, се върнали вкупом в Джеферсън, според някои дошли заедно да търсят още нещо за пиене, а според други хващаните докарали хванатите обратно в селището за отмъщение, дето ги били изгонили. И тъй като всичко ставало в ония пионерски, погранични времена, когато личното своеволие и свобода били едва ли не физическо удоволствие като пожарите, или като наводненията, и когато някоя човешка общност не можела да се намеси в нравите на другите, доколкото неморалните практикували другаде, тъй и Джеферсън, бидейки нито свързан с пътя за Начез, нито с Реката, а захвърлен някъде по средата, напълно естествено не желаел да има нищо общо с престъпния свят;