Защото всички били страшно заети и енергично ръсели потта си посред съборените греди, мъкнели нови трупи от близката гора, дялкали и рендосвали, забърквали рядката глинена кал, с която сетне споявали и замазвали дъските; и чак на втория ден открили какво измъчва Ратклиф, защото едва сега имали време, макар че работата с нищо не се забавяла, нито дори ръсели по-малко пот — напротив, нищо подобно, работата сега вървяла дори малко по-бързо, защото вече им споряло: нямало вече припряност и яд, тъй като някъде между сумрака на първия и утрото на втория ден с тях нещо се случило — мъжете, които изкарали първия безкраен и задушен юлски ден в пот и бяс заради разбития затвор и диво, кой където свари, запращали откачените дъски и заприличалите на дъски, съборени от опиума заключеници, за да построят нов, псувайки стария Холстън, катинара и тримата-четирима бандити и единайсетте доброволни отредници, които ги били арестували, псувайки Компсън, Питигру, Пийбоди и Съединените американски щати, — същите тия мъже се срещнали на строежа още преди изгрева на втория ден, който от рано обещавал също да е задушен и безкраен, но сега вече яростта и припряността ги нямало, всички били стихнали, не толкова сериозни, колкото поотрезнели, малко смаяни, кротки, може би и примигващи и несмеещи да се погледнат в очите, малко чужди помежду си в тази нова жълтеникава светлина, и се огледали наоколо в мизерната купчина от грубо сковани хижи, издигнати без ред и нито една несъобразена с останалите, а всички заедно приличащи на куклени къщи в сравнение с исполинската стена на лесовете, които ги ограждали; нищожната поляна била едва-едва разчистена не само в единия край на тази непрекосена от пътеки пустош, тя била някакво петънце в слабините на природата, ала представлявала завинаги хвърленият зар на техния живот, съдби, минало и бъдеще; в началото те дори не си говорели, защото всеки може би вярвал (и малко се срамувал), че само той мисли така, додето най-после един заговорил от името на всичките и тогава всичко се прояснило, словото било изречено на един дъх, тихо, предпазливо, опипом, както обикновено се духва за първи път в мундщука на нов и неопитан рог:
„За бога! Джеферсън.“
„Джеферсън, щат Мисисипи“ — добавил втори.
„Джеферсън, околия Йокнапатофа, щат Мисисипи“ — поправил ги трети, но кой бил той този път не било важно, защото думата все още била само дъх, едно общо сънно състояние, отнесено и неподвижно, което можело да продължи и след изгрева, но там бил Компсън: кърлежът, бодилът, катализаторът.
„Още не е. Първо да свършим с тая работа — рекъл той. — Хайде да почваме!“ Ето как този ден всичко било свършено: сега работели бързо, с леко сърце, съсредоточени, но и невнимателни — само и само всичко да завършат, при това бързо, и не само да го завършат, но и да се отърват от него; не да го свършат бързо, за да могат час по-скоро да го притежават, а да могат да изтрият, колкото може по-скоро да премахнат тази мисъл, сякаш в тази първа жълтеникава светлина на утрото са разбрали, че това далеч няма да е достатъчно, че това не е дори началото, че малката пристройка нито ще бъде модел, нито тяхно бъдеще. Работили до обед, дошло време да починат и похапнат. По това време пристигнал Луи Грениър от Завоя на французина2 — там била неговата плантация, неговата къща, кухните и яхърите, кучешките колиби и робските хижи, градини, алеи за разходка и поляни, които само след сто години щели да изчезнат заедно с името и кръвта му и да не оставят нищо, освен наименованието на тази плантация и легендата за него, избледняваща и силно променена, подобно тънкия слой роден, неуловим и все пак неизбежен прахоляк, който ще се стеле край един загубен, небоядисан и вдигнат на кръстопът дюкян. Та пристигнал той от двайсетте мили до Завоя на французина с английска каляска, двама роби-кочияши и един спешен водач на впряга, който минавал за най-добрия вън от Нешвил и Начез, а Компсън казал: „Мисля, че това стига.“ Всички знаели какво иска да каже: не да изоставят работата, а да я довършат, но сега оставало толкова малко, че и двамата роби можели да се справят. Всъщност четиримата, тъй като макар че веднага щом станало ясно, че могат да използват двамата негри на Грениър, Компсън взел да се колебае, казвайки, че не смее да нарушава твърдо установения протокол на робството, нареждайки на роб-коняр и най-вече на домашен прислужник да се занимават с ръчен труд, още по-малко пък да си позволи да поиска подобно нещо от стария Луи Грениър. Тук Пийбоди веднага се намесил.
2
Персонажът и местата у Фокнър често се повтарят. За Завоя на французина се говори в „Селцето“, първата книга от голямата трилогия за Флем Сноупс. Познаващият преведеното от Фокнър ще открие и други повторения на герои и ситуации. — Б.пр.