т, събирателната точка, пъпът — извисено в средата на градския кръг като самотен облак в пръстена на хоризонта, мятащо обширната си сянка до самия хоризонт, умислено, сериозно, символично и тежко, високо като облак, масивно като чукар, възправено над всичко: пазител на слабите, съдия и ограничител на страстите и сластта, съхранител и пазач на въжделенията и надеждите; надигащо се през това първо лято тухла по тухла, обикновен квадрат в колониалния стил на крал Джордж (нарочно проектирано така от парижкия архитект — а той по това време строял при Сътпен нещо като крило на двореца във Версай, само че видяно в кошмарите на някой лилипут, — нарочно, за отмъщение, както щеше сто години по-късно да се изразява Гейвин Стивънз, когато към легендата за Сътпен щяха да прибавят и случая от онова време: архитектът някак сполучил да се измъкне от своя строеж и да побегне, а Сътпен, неговият надзирател и ловец го догонили с кучета в тресавищата и го върнали обратно); нали архитектът им бил казвал, че нямат достатъчно пари, за да си купят лош вкус, нито пък имат модел за имитация на лошия вкус, дотук все още нищо не им струвало, освен труда, а на втората година използвали само робски труд, тъй като в селището имало все повече и повече собственици на роби; селището, което било вече град с име още в оная жълтеникава утрин преди две години, когато се пробудили първите. Имало нови хора — не само Холстън и ковачът (сега Компсън бил ковач), които притежавали двама-трима негри, не само Грениър и Сътпен издигнали лагери край потока в ливадите на Компсън, за да настанят там негрите си до завършването на съдилището и затвора. Но се трудили не само робите, окованите, несвободните, защото все още имало и бели, същите ония, които в една гореща юлска утрин преди две, а сега вече преди три години, се били сбрали в своя бяс да доразрушат с гневната си пот и безвредна ярост тристенната пристройка — същите бели мъже (всеки със своята собствена работа, която би могъл да гледа и за която да му плащат), стоящи или излегнали се около скелето и купищата тухли и локвите глинен хоросан, докато само час-два или половин ден подир туй не скокнат да изблъскат някой негър и да застанат на негово място било с мистрия, трион или длето в ръка, от никого невикани и от никого непоправяни, тъй като нямало кой от присъстващите да заповядва или да отхвърля; чуждият човек би казал, че тъкмо затова се залавяли с тая работа — просто защото нямало защо; само че не било точно така: сега се работело спокойно, нямало гняв и пристрастия, работело се двойно по-бързо — просто нямало защо да се бърза, понеже туй не приличало на натежала реколта (този парадокс никой не би могъл да обясни на хората, освен може би на Грениър, Компсън и Пийбоди, които от деца израснали с роби, дишали същия въздух и дори сукали от същата гръд заедно със синовете на Хам: черни и бели, свободни и несвободни, рамо до рамо в един и същ неуморен ритъм, сякаш имат еднакви цели и еднакви надежди, каквито в същност имали, доколкото негърът е способен на това; та дори и на Ратклиф, издънка на много стар и чист англосаксонски планински род, по каприз на съдбата баща на също тъй дълъг и чист род от бели сиромаси, фермери изполичари, които никога не са имали роби и никога не биха имали, тъй като още с майчиното си мляко всеки от тях се пропива не толкова от антипатия към робството, колкото към черната кожа; простите детински разсъдъци на робите тутакси схващали, че помагат в изграждането не само на най-голямата постройка в околността, но може би и най-голямата изобщо; и това било всичко, но било достатъчно); то било тяхно, на белите, по-голямо от всичко останало, защото всичко събирало в себе си и бидейки такъв сбор, трябвало да извиси техните надежди и въжделения ведно с извисяващия се в небето купол; и така, запотени и неуморни, те се споглеждали някак срамежливо, малко смаяни, малко неловко, сякаш схващали или най-малкото в момента можели да повярват, че хората, всички хора, включително и те самите, са станали малко по-добри, може би малко по-чисти дори отколкото са ги мислели, очаквали или било необходимо. Все още малко ги смущавал Ратклиф с неговата тревога: парите, осемте долара за катинара-катрана; то не било вече истинска тревога, защото не им пречело с нищо, както и преди три години, когато историята била далеч по-близка; сега, три години по-късно, тревогата била невидима, тоест нечута, защото истинска жертва се оказал самият Ратклиф: той бил страдалецът — докато у другите имало безгрижие, малко хумор и сегиз-тогиз избледняваща досада и нетърпение, у него останал срамът, объркването, мъничко отчаяние като у човек, който се бори с някакъв вроден грях, безнадежден, непобедим, вече бит. Сега вече не ставало и дума за парите, за осемте долара. Сега оставал фактът, че ги отказали и вероятно по този начин са допуснали фатална, непоправима грешка. Той се мъчел да обясни: „Представете си сега горе господ и останалите, от които зависи късметът човешки, гледат надолу и си казват: Ето, тия проклети никакъвци не пожелаха осемте долара, дето им ги давахме ей тъй, за нищо. Значи, от нас нищо не искат. Тогаз да ги оставим както си е — да се потят и трудят и каквото направят, сами да си го направят.“