Градът така и постъпил, макар че съдилището още шест години не могло да се довърши. Но те вече го смятали за готово: просто и четвъртито, с наковани подове и с покрив, с готови прозорци, централен хол и четири кабинета — за шерифа, данъчния, за околийския канцлер (при когото щели да бъдат избирателните кабини и урните), а на горния етаж — съдебната зала, стаята за съдебните заседатели и за съдията, та чак гълъбите и врабчетата, дошли от всички краища на атлантическия бряг, веднага щом градът станал град с име, преселници с градски дух — те обсебили стрехите и улиците още преди последния удар на чука, едните влюбени в женските си и вечно размножаващи се, другите — бъбриви и безбройни. На шестата година старият Алек Холстън се поминал и върнал на града осемте долара от катинара; две години преди него умрял и Луи Грениър, а неговите наследници все още не били получили хиляда и петстотинте долара, оставени им по волята му до поискване. В околията имало и един новодошъл на име Джон Сарторис, човек с роби, с коли и с пари като Грениър и Сътпен, но той се оказал за Сътпен много по-непреодолим от Грениър, защото веднага станало ясно, че Сарторис е от ония хора, които могат да се справят дори със Сътпен, тоест както човек със сабя и достойно за нея сърце е в състояние да надвие човек с брадва; същото лято бил съставен комитет (парижкият архитект на Сътпен отдавна се бил върнал там, отдето е дошъл, но неговата тухлена промишленост продължила непрестанно да расте: неговите калъпи и пещи изградили затвора, сега издигали стените на две църкви, а до средата на века щели да издигнат онова, което в цял Северен Мисисипи и Източен Тенеси е известно под името Академията, Института за момичета): в комитета влизали Компсън, Сарторис и Пийбоди (и Сътпен, но задочно; градът никога нямало да узнае колко точно от допълнителните разноски били поети от Сътпен и Сарторис). На следната година един италиански кораб стоварил в Ню Орлеанз осем мраморни колони на части, оттам ги качили на параход, който ги откарал по Мисисипи до Викзбърг, оттам ги поел по-малък параход и по реките Язу, Сънфлауър и Талахачи ги докарали до старото пристанище на Икемотуби, сега собственост на Сътпен; оттук волове ги отмъкнали до Джеферсън. Двата еднакви четириколонни входа били поставени на съдилището — единият на север, другият на юг, всеки с балкон от ковано нюорлеанско желязо, на един от които, южния, през 1861 година Сарторис щял да застане в първата за града конфедерационна униформа, а долу на площада строевият офицер от Ричмънд щял да записва и заклева войниците за полка, който Сарторис като негов полковник щял да поведе към Вирджиния, за да стане там ляв фланг на генерал Джексън3; от тия два балкона в продължение на сто години мировите съдии по наследствен ред щели да се провикват без падежи, лица и числа и дори без препинателни знаци „Елате, елате, окръжен съд на Йокнапатофа, и ще бъдете изслушан!“; под тях пък, с изключение само на седемте години от 63-а до 70-а — което не са чисти сто години, особено за някои непримирими възрастни дами — бялото мъжко гражданство на околията щяло да се изрежда, за да гласува за околийски и щатни чиновници (в 63-а, когато войските на Съединените щати4 изгорили площада и търговския квартал, съдилището оцеляло: по-здраво от топорите, по-упорито от огъня, по-силно от динамита; заобиколено от съборени и почернели развалини, то продължавало да стои, продължавали да стърчат опушените колони, макар и без капители, без покрив и надупчени, но все пак непокътнати, нито на косъм встрани от канапа на отвеса, с който ги бил вдигнал вече забравеният парижки архитект); тъй че сега не им оставало нищо друго (девет години го строили, двайсет и пет го възстановявали), освен да сложат нови подове на двата етажа и нов покрив, а на купола този път да инсталират часовник с четири лица и камбана, която да отмерва часовете и да бие за тревога; по това време площадът — банките, магазините, адвокатските кантори, лекарските и зъболечителските кабинети — всичко било вече възстановено, врабците се били върнали, защото изобщо не били бягали — това шумно и бъбриво независимо множество, съпътстващо и неделимо от всекидневните човешки кавги, си присвоило корнизите и улуците още преди да забият и последния гвоздей; върнали се и гълъбите, нескончаемо гугукащи, засвивали гнезда и окупирали камбанарията на часовника, макар да изглеждало, че няма да свикнат с камбаната, защото при всеки удар се пръскали от купола като пощурял облак, трепкали и подскачали, додето ударите утихнат, и после отново се шмугвали между наклонените греди, за да не остане нищо, освен неспирното шепнещо гукане, напомнящо стопяването на камбанното ехо, забравили причината на своята тревога, тъй както и въздухът забравя и не помни оня звън, който го кара да трепти. Това е така, защото врабците и гълъбите са издръжливи и са издържали сто години, най-старото нещо, освен самото съдилище, което се извисява безметежно над града, повечето от чиито жители вече не знаят кои са били доктор Хабершам, старият Алек Холстън и Луи Грениър; стогодишно и безметежно над всякакви промени: електричеството и бензина, неона и какофонния сгъстен въздух; издържали са дори негрите, минаващи под балконите, за да пуснат гласа си за същите белокожи негодници и демагози и привърженици на бялото господство, за които гласуват и белите. На всеки няколко години белите старейшини на околията, мечтаещи за бакшиш, почват движение за събарянето на съда и построяването на нов и модерен, но в последния момент все търпят поражение. Опитват се пак и, разбира се, губят, губят дваж и толкова. Защото съдбата на съдилището е да стои тук, в сърцето на Америка: негова присъда е неговата дълговечност; както и у човека неговата проста възраст се измерва със собствената му вина, а тя след сто години ще стане вече непоносима. Но за сега все още не; за сега все още врабците и гълъбите — едните бъбриво и независимо множество, другите — вечно влюбени в женските — ще продължават да живеят тук, ту пощурели, ту спокойни до новите удари на часовниковата камбана, с които дори подир сто години те едва ли ще свикнат и ще се пръснат в своята разпиляна експлозия от камбанарията, сякаш часовете, вместо да прибавят една нищожна частица към отколешния уморен свят от Битието насам, са разклатили девствения чист въздух с първия оглушителен звън на Второто пришествие.