В залата цари пълна тишина, всички са вперили погледи в нея.
СЪДИЯТА:
Имаш ли какво да кажеш преди прочитането на присъдата?
(Нанси не продумва и не помръдва; изглежда, че дори не чува какво й се казва.)
Ти, Нанси Манигоу, на деветия ден от месец септември, умишлено и по своя воля си отнела живота на бебето на мистър и мисиз Гауън Стивънз в град Джеферсън, околия Йокнапатофа… Съдът постанови да бъдеш отведена в околийския затвор на Йокнапатофа и там, на тринайсетия ден от месец март, да бъдеш обесена. Нека бог се смили над душата ти!
НАНСИ:
Дай боже!
(Тя е спокойна и неподвижна. От невидимата публика се понася общо ахване, всички са шокирани от това нечувано нарушение на процедурата: почва нещо като шепот, като смут, като общ рев, сред който или по-скоро над който Нанси стои неподвижна. Съдията звъни със звънеца си, един от чиновниците скача, а завесата почва бавно и на пресекулки да пада, сякаш съдията, съдът искат час по-скоро да скрият този срам; някъде откъм невидимата публика в съдебната зала прозвучава женски глас — стон, плач, може би хленч.)
ЧИНОВНИК:
Моля за ред! Тишина в залата!
Завесата бързо се спуска, скрива сцената, светлините моментално угасват. Настъпва миг пълна тъмнина. Сетне завесата плавно и нормално се вдига.
Сцена втора
Домът на семейство Гауън Стивънз. 18,00 часът. Тринайсети ноември. Всекидневна, в средата маса с лампа, столове, канапе в левия заден край, още една лампа, но стояща на пода, други лампи на стените. Вратата вляво води към хола, в дъното отворена двойна врата разкрива трапезария, вдясно се вижда камина с газ. Обстановката е приятна, модерна, съвременна, и все пак в стаята се носи полъхът на друго време — високият таван, корнизите, някои от мебелите. Имаме чувството, че се намираме в стара къща отпреди Гражданската война, преминала най-сетне в наследство на някоя стара мома, която се е помъчила да я модернизира (газификацията в камината и двете издути кресла) и превърне в апартаментчета за даване под наем на млади двойки и семейства, които могат да си позволяват този лукс, само и само да живеят на същата улица, където живеят и други млади двойки, членуващи в съответния клуб и посещаващи съответната църква.
Чуват се стъпки, лампите се запалват, като че онзи, който е влязъл в къщата, е докоснал всички електрически ключове, вратата вляво се отваря и влиза Темпъл, следвана от мъжа си Гауън и адвоката Гейвин Стивънз. Около двайсет и пет годишна, тя е с много приятна външност, гримирана, с разкопчано кожено палто, шапка, ръкавици. Носи чанта. Напрегната и раздразнена, тя обаче съумява да се владее. По лицето й, докато приближава масата и спира, не може нищо да се прочете. Гауън е три-четири години по-възрастен от нея, от тъй наречените „типови“ младежи, каквито в Америка и най-вече в Юга има с хиляди: единствени деца на финансово подсигурени родители, обикновено живеещи в апартаментите на градските хотели, завършили едни от най-добрите колежи в южните или източните щати, откъдето са и членове на съответните клубове; женени и вече бащи, те все си остават колежани, упражняват приемливи професии, които не са им по вкуса, но тъй или иначе винаги са свързани с парите: било продажба на памук или борсови акции. Но това лице тук е малко по-различно, в него има нещо повече. Нещо му се е случило, някаква трагедия, за която не е бил подготвен и е нямало как да се справи с нея; все пак той е приел нещата и искрено се мъчи (може би за първи път в живота си) да ги надмогне съгласно общоприетите норми. Той и Стивънз са с палта, шапките им са в ръцете. Адвокатът се спира току до вратата. Гауън хвърля шапката си на канапето и приближава Темпъл до масата. В момента тя почва да сваля едната си ръкавица.
ТЕМПЪЛ:
(Взима цигара от кутията на масата, после се мъчи да имитира обвиняемата от съда. Гласът й, остър и сух, едва сега издава потиснатото напрежение.)
Дай боже! Виновна съм! Благодаря ти, господи. Щом така посрещаме вестта, че ще ни бесят, какво ли може да се очаква от съдията и съдебните заседатели…
ГАУЪН:
Стига, моля те! Млъкни! Запалвам камината и ще донеса нещо за пиене. (Към Стивънз) А може би Гейвин ще запали огъня, пък аз да се заема направо с напитките.