СТИВЪНЗ:
Какво?
ГАУЪН:
Разбира се, страх. Наречи го страх. Какво значение има благозвучието за женените хора?
СТИВЪНЗ:
Само че никой не те е карал след това да се жениш за нея.
ГАУЪН:
Естествено. Женитбата беше в най-чист вирджински стил. Сто и шейсет джентълмени.
СТИВЪНЗ:
Най-малкото намерението. Отвлечена в един публичен дом. И после?
ГАУЪН:
Къде ти е чашата? (Посяга към нея.) Вземи, глътни тая помия, на̀…
СТИВЪНЗ:
(Хваща чашата) Стига ми. Какво значи това: отвлечена в един публичен дом?
ГАУЪН:
(Рязко) Толкоз! Колкото си чул…
СТИВЪНЗ:
Ти май рече, че й допаднало. Затова ли никога няма да можеш да й простиш? Не за туй, че е била причина да дойде в живота ти миг, който нито някога ще си спомниш, нито ще го забравиш, нито ще си го обясниш, нито ще се утешиш, пък и да мислиш за него няма никога да престанеш, а само защото тя самата дори не е страдала, а напротив: дори й допаднало, допаднал й този месец и нещо; напомня ми епизод от един стар филм: бялото момиче попада пленница в шатрата на бедуинския принц. Че ти е трябвало да изгубиш не само ергенската си свобода, но и своето мъжко самоуважение заради добродетелността на своята съпруга и на детето си; да заплатиш за нещо, което жена ти дори не е изгубвала, още по-малко съжалявала за него? И за това ли трябва да умре тази бедна, осъдена и нещастна негърка?
ГАУЪН:
(Напрегнато) Тръгвай си! Хайде!
СТИВЪНЗ:
Минутка… Иначе можеш да си пръснеш черепа. Спри да помниш, забрави, че не можеш да забравяш! Нищо. Потъни в нищото, удави се завинаги в него, да не ти трябва да помниш, да не се пробуждаш нощем в гърчове и в пот, защото не можеш да забравиш. И какво друго се е случило през този месец, когато оня безумец я заключил като пленница в онзи Мемфиски дом, какво, какво, което никой друг освен ти и тя не знае? А може би и ти не всичко знаеш.
(Все тъй неоткъсващ очи от Стивънз, бавно и пресметливо Гауън си оставя чашата на подноса, взима бутилката и я обръща с дъното нагоре над главата си. Тапата липсва и течността веднага руква по ръката му, ръкава, на пода. Той сякаш не разбира какво върши. Гласът му е напрегнат, едва разбираем.)
ГАУЪН:
Помогни ми, Иисусе! Помогни ми!…
(Само след миг Стивънз също оставя чашата си и без да се суети, се обръща, взима си шапката, заобикаля канапето, насочва се към вратата и излиза. Гауън стои още малко с навирената бутилка, вече празна. Сетне потръпва, въздъхва дълбоко, идва сякаш на себе си, оставя шишето на масата, забелязва непобутнатата си чаша, взема я, постоява, после се обръща и я запраща със сила към камината, право в горящия пламък на газовата горелка, застава с гръб към публиката, отново си поема дъх и прокарва дланите си по лицето. Поглежда мокрия ръкав, изважда носната си кърпа и връщайки се към масата, се мъчи да попие влагата от ръкава. После прибира кърпата, за да вземе неразтворената салфетка от малкия поднос, обърсва си ръкава, разбира, че нищо не прави и хвърля салфетката, вече смачкана, на масата. Сега, външно отново спокоен, като че нищо не се е случило, събира чашите върху големия поднос, слага в него и малкия заедно със солницата и салфетката, вдига ги и тихо тръгва към вратата на трапезарията. Светлините почват да гаснат една по една.)
Цялата сцена е потънала в мрак.
Миг и отново всичко е залято от светлина.
Сцена трета
Всекидневната на семейство Стивънз. 22,00 часът. Единайсети март. Стаята е в същия вид, в какъвто я знаем отпреди четири месеца, само че сега гори само лампата на масата, а канапето е преместено тъй, че е почти обърнато към публиката. В него, загърнат с одеяло, лежи малък неподвижен предмет. Един от столовете е така поставен между лампата и канапето, че сянката на облегалото да пада върху предмета под одеялото, от което той е едва различим. Двойната врата на трапезарията сега е затворена. Телефонът се намира на малката стойка, където сме го видели и в Сцена втора. Вратата откъм хола се отваря. Влиза Темпъл, следвана от Стивънз. Сега, е облечена с дълъг пеньоар; прибрана отзад, косата й е привързана с панделка, очевидно приготвена вече за леглото. Този път Стивънз носи палтото и шапката си в ръка. Костюмът му е друг. Явно тя вече го е предупредила да пази тишина, това личи в поведението му. Тя спира и го пропуска да мине пред нея. Той оглежда стаята, вижда канапето и се заглежда в него.