СТИВЪНЗ:
Ето, това е истината.
(Доближава канапето — Темпъл го следи с поглед — и спира, навел очи към вързопа в сянка. Тихо изтегля встрани заслепяващия стол и зад него се показва момченцето на около четири години, заспало под одеялото.)
ТЕМПЪЛ:
И защо не? Нали философите и разните там гинеколози непрекъснато разправят, че жената не подбира с какво оръжие ще отвърне на удара, дори ако то е собственото й дете.
СТИВЪНЗ:
Включително и сънотворния хап, който ми каза, че си дала на Гауън?
ТЕМПЪЛ:
Да. (Прави няколко крачки към масата.) Ако повече не се съпротивлявам, кажи, колко време можем да спечелим? Върнах се от Калифорния, а все като че не мога да се съглася. Вярваш ли в съвпадения?
СТИВЪНЗ:
(Обръща се към нея) Не, освен ако не се налага.
ТЕМПЪЛ:
(Вдига от масата сгънатата телеграма, разгъва я и чете)
Джеферсън, шести март. До тринайсети имаш още една седмица. А после?
(Сгъва отново телеграмата и я оставя на мястото й върху масата. Стивънз непрекъснато я наблюдава.)
СТИВЪНЗ:
Е? Днес сме единайсети. Това ли е съвпадението?
ТЕМПЪЛ:
Не. То беше на шести, следобед. Бяхме с Бъки на плажа. Аз чета, а той непрестанно нещо бърбори, нали знаеш, „Мамо, далече ли е Калифорния от Джеферсън?“; казвам му „Да, миличък“ и пак чета, по-скоро мъча се да чета, а той пак: „Много ли ще стоим в Калифорния?“ „Докато ни омръзне“, казвам, а той пак пита „Тука ли ще бъдем, когато обесят Нанси?“ И сега вече е твърде късно. Трябваше да предвидя, но сега вече става късно и му викам: „Да, миличък.“ И тогава да чуеш от тия уста, дето още на мляко миришат: „А после?“ После се връщаме в хотела и там ме чака твоята телеграма. Какво ще кажеш?
СТИВЪНЗ:
Какво да кажа?
ТЕМПЪЛ:
Нищо. Дай да свършваме, за бога! (Отива до един от столовете.) Вече и така и така съм тук, не знам по чия вина, ами по-добре кажи какво искаш. Нещо за пиене? Ще пиеш ли? И поне хвърли това палто и шапката.
СТИВЪНЗ:
Още не зная. Ти нали затуй се върна.
ТЕМПЪЛ:
(Прекъсва го) Аз съм се върнала? Не бях аз…
СТИВЪНЗ:
(Прекъсва я) Която каза „Дай да свършваме, за бога“.
ТЕМПЪЛ:
(След пауза) Добре. Остави си палтото и шапката.
(Стивънз слага палтото и шапката си на един стол. Темпъл сяда. Стивънз се намества на отсрещния стол, тъй че спящото дете на канапето остава зад тях, но точно по средата помежду им.)
И тъй, Нанси трябва да бъде спасена. Затова ме и повика. Ето ме. Излиза, че зная нещо, което още не съм казала? Или може би ти знаеш нещо, което да не съм казала? Какво впрочем мислиш, че знаеш? (Той мълчи.) Добре де. Какво знаеш?
СТИВЪНЗ:
Нищо. И не искам да знам. Единственото…
ТЕМПЪЛ:
Повтори!
СТИВЪНЗ:
Какво да повторя?
ТЕМПЪЛ:
Какво мислиш, че знаеш?
СТИВЪНЗ:
Нищо. Аз…
ТЕМПЪЛ:
Добре. А защо мислиш, че има неща, които още не съм разказала?
СТИВЪНЗ:
Върна се чак от Калифорния…
ТЕМПЪЛ:
Не стига. Опитай друго.
СТИВЪНЗ:
Ти беше там. (Извърнала лице, Темпъл се пресяга към масата, рови по нея, намира кутията с цигари, вади си една със същата ръка, напипва запалката и ги пуска в полата си.)
На процеса. Всеки ден. От първия ден…
ТЕМПЪЛ:
(Все още без да го поглежда, с уж много свободни движения, напъхва цигарата в уста и заговаря, без да я пали, при което цигарата подскача.)
Една ограбена майка…
СТИВЪНЗ:
Да, ограбена майка…
ТЕМПЪЛ:
… наблюдаваща с очите си как се осъществява нейното отмъщение; тигрица над трупчето на застреляното тигърче…
СТИВЪНЗ:
… която сигурно е била така дълбоко потънала в тъга че не се и сещала за отмъщение.