Може би в края на краищата трябва да ми дадеш носната си кърпа.
(Той пуска вратата, изважда кърпа от вътрешния си джоб и се връща към нея. Подава й кърпата, но тя не я взема.)
Добре. Какво ще трябва да направя? Какво предлагаш?
СТИВЪНЗ:
Всичко.
ТЕМПЪЛ:
Няма да мога. Няма. Разбираш ме, нали? Най-малкото ме чуваш. Да почнем отначало, а? Какво ще трябва да разкажа?
СТИВЪНЗ:
Всичко.
ТЕМПЪЛ:
Тогава изобщо няма да ми трябва носна кърпа. Лека нощ. Като излезеш, моля те затвори входната врата. Взе да застудява.
(Той се обръща, приближава отново вратата за хола и без да се обръща, излиза и я затваря. Сега и тя не го гледа. За миг след затварянето на вратата тя стои неподвижна. Сетне притиска длани до лицето си, подобно на Гауън в Сцена втора. Лицето й е спокойно, безизразно, студено. Отпуска ръце, обръща се, изважда от пепелника смачканата цигара и пак я пуска вътре, вдига пепелника и тръгва към камината, пътьом поглеждайки спящото дете на канапето, изпразва пепелника в камината и го връща пак на масата. Този път спира до канапето, навежда се да затъкне по-добре одеялото върху заспалото дете и чак след това отива до телефона и вдига слушалката.)
Моля ви, три-две-девет.
(Докато чака, в тъмнината зад отворената в дъното врата се очертава някакъв силует, някакво движение, достатъчно тихо, за да не бъде чуто, но и достатъчно красноречиво да подскаже, че там нещо или някой се движи. Темпъл нищо не забелязва, тъй като е с гръб. Телефонът дава връзка и тя се обажда.)
Маги, ти ли си? Тук е Темпъл… Да, ненадейно… О, не зная; просто може би много слънце ни се събра… Разбира се, утре ще намина. Исках нещо да ти предам за брат ти, Гейвин… Знам, ей-сега си тръгна. Но аз нещо забравих… Като се върне, нека да ми се обади… Да… Да… Моля ти се… Благодаря.
(Оставя слушалката и тъкмо да се обърне с лице към стаята, телефонът иззвънява. Тя вдига слушалката.)
Ало?… Да, отново съвпадение. Току-що го затварям, звънях на Маги… О, на бензиностанцията! Не мислех, че е минало толкова време. Мога да се приготвя за половин час. С твоята или с нашата кола?… Добре… Слушай… Да, тук съм, Гейвин. Какво ще трябва да разкажа? О, знам, знам. Ти вече осем или девет пъти си ми казвал. Просто може да не съм разбрала точно какво. Какво ще трябва да разкажа.
(Ослушва се за миг, после бавно отпуска слушалката с вцепенено лице; гласът й е тих, равен.)
Боже господи!
(Затваря телефона, озовава се до канапето, угасва лампата на масата, грабва спящото дете и с крак си отваря вратата за хола. Стаята е стъмена, единствената светлина сега идва през вратата. Още неизлязла с детето, откъм трапезарията влиза Гауън, напълно облечен, само че без сако и вратовръзка. Явно не е гълтал никакви сънотворни хапове. Приближава телефона, застава безшумно до него, ослушва се към вратата за хола и сега угасва и последната светлина. Сцената потъва в мрак.)
ГЛАСЪТ НА ГАУЪН:
(Тихо.) Три-две-девет, моля… Добър вечер, лельо Маги. Гауън се обажда… Чудесно, благодаря… Разбира се, утре по някое време. Като се върне чичо Гейвин, нека ми се обади, тук съм. Лека нощ.
(Чува се само затварянето на телефонния апарат.)
Завеса
Второ действие
Златният купол (В началото бе словото)
ДЖЕКСЪН. Надморска височина 88 м.; Население в 1950 г. 201 092 жители. Мястото било определено от експедиция, състояща се от трима комисионери, избрани, назначени и проводени с тази едничка цел, на високия рид над реката Пърл в приблизително географския център на щата не за да бъде пазарен или промишлен град, дори не като място, дето да живеят хора, а да стане столица, столицата на една общност;
Тази заоблена могила, този позлатен цирей бил постановен още от самото Сътворение, много преди и вовеки след изпаренията, от които се родили светлината и мракът, една лишена от време, от годишни времена и най-вече от зима миазма, от която излиза не вода, или земя, или живот, а всичките заедно, неунищожима и неразкъсваема; един биологичен разтвор, едно вечно размножение, една майчина утроба, една неукротима подутина, едновременно баща и майка, едно грандиозно изхвърляне на семе, което се множи чрез деление във врящия хаос отпадъци от небесната работилница; това лазещо и пъплещо оплождане, което бележи с трипръстите мастодонтски следи сочнозелените повои на въглищата и земното масло, над които влечугите с техните колкото грахови зърна мозъци диплят тежкия, прорязан от криле въздух;