Отишли си тези дни, тези стари, храбри, невинни, буреносни дни, нямащи утре; последните каици и баржи (скоро те се превърнали в легенда и дори дядовците не можели да си ги спомнят — сега герой на реките бил парният плаващ игрален дом) били продадени на дъски за огрев, а храбреците от племената чоктоу и чикасо, с подстригани коси и гащеризони, стиснали остени вместо бойните брадви, вече се стягали да заминат на запад в Оуклахома и наблюдавали как прахоляците разорават и най-плитките, и най-отдалечените в лесовете реки, леко докосвайки с пернатите си колела затъналите в тинята кости на убитите от Хеъровци и Мейсъновци; било дошло ново време, нова ера, началото на едно хилядолетие; по речните прегръдки на това средище на континента се разпростряла като паяжина, като кръвоносна система, една огромна търговска мрежа; Ню Орлеанз, Питсбърг и Форт Бриджър в Уайоминг се превърнали в предградия помежду си, неделими в съдбата; хората все тъй брътвели за ред и законност, устата им звучала със звъна на парите, една единодушна златна мисъл поздравявала с вой безграничното, неизмеримо утро на нацията: печалбата плюс властта дава сигурност; една нация от общности; и този купол, този позлатен цирей се издигал като балон в една Идея, висял като буреносен облак над бившата пустош, привличайки всички погледи: Мисисипи — един щат, една общност, един триумвират на законодателна, съдебна и изпълнителска власт, но все още без столица, упражнявана сякаш в полска главна квартира, сякаш все още на път към онова неизбежно и високо място в съзвездието от щати; ето защо в 1820 година, от своя полски команден пункт в Колумбия властта избрала, назначила и проводила троицата комисионери Хайндз, Латимор и Патън — не трима политици и съвсем не трима временно служещи на политиката, а войници, строители и патриоти — войникът да вземе предвид обстановката, строителят да вземе предвид въжделенията, а патриотът да се придържа здраво о мечтата — трима бели мъже в индианска пирога тръгнали бавно към празните ръкави на една необятна река, както две столетия преди тях тримата французи със своята северняшка баржа;
Но тези не се оставили на водите да ги носят, а грабели, защото се движели срещу течението, те идвали в тайнствената непознатост не безволево, а да установят в дивотиите едно място, където хората ще обединят съзнание и свободна воля — нищо не пропущали, гледали по гъсто обраслите непроницаеми брегове, знаещи, че оттам може би ги следят враждебни, непоправимо враждебни очи, но вече без да им обръщат внимание, не защото смуглите обитатели на лесовете, вече и без това ограбени, били все още неизкореними, а защото тяхната ладия носела не сантименталния окървавен кръст на Исуса и на свети Луи, а везните, меча и превръзката за очите — все нагоре по реката до могилата Лефльор, където бил разменният търговски пункт, основан от канадския пътешественик, чието име, произнасяно и писано „Лефлър“, щяло да бъде присвоено от наследствения главатар на племето чоктоу, полуфранцузин и полуиндианец, застанал на страната на бледоликите в Съвета на танцуващия заек, който щял да си остане в Мисисипи дори след като племето му се премести на запад, да се превърне в един от първите робовладелски плантатори, да отглежда памук и да остави подире си цяла околия и околийски център, носещи неговото име, и плантация, носеща името на една от любовниците на френския крал; най-после поспрели, но не преставали да гребат с веслата, за да задържат пирогата срещу течението и не вдигнали погледи нагоре към тъмните сиромашки лица, които ги наблюдавали от върха на могилата, а се спогледали помежду си в усмирената ладия и си казали: „Тук ще е градът, тук ще е щатът.“