Осем килограма безполезно желязо, мъкнато на хиляди мили през пустини, пропасти и мочурища, през води и суши, диви зверове, диви индианци и още по-диви бели хора, измествал сумата време други осем килограма, които биха могли да съдържат храна или семе за посев, или поне барут за защита, за да се превърне в условен знак за тезгяха на една забутана кръчма, без нищо да заключва и нищо да пази, защото зад тежките решетки и капаци нямало нищо, нуждаещо се от заключване и пазене; не можел да служи и за притискане на книжа, тъй като единствените хартии в Къщата на Холстън били усуканите хартийки в стария барутен рог над камината, с който припалвали тютюна; и все се пречкал, поради което постоянно го местели — от тезгяха на лавицата, от лавицата на камината, от там обратно на тезгяха, додето най-после се смислили и решили да го окачат на пощенската чанта, появяваща се веднъж на два месеца: позната, известна, най-старата непроменена вещ в селището, по-стара от хората след смъртта на Исетибиха и доктор Хабершам, още преди Александър Холстън да се вдърви на стари години от артрит и още отпреди Луи Грениър да създаде на огромната си плантация своето собствено поселение, от което една част не била дори в Йокнапатофа; по-стара от града, в който сега имало нови имена, макар в жилите на някои да течала старата кръв — Сарторис и Стивънз, Компсън и МакКаслин Сътпен и Колфийлд — и макар че сега вече не можело да застреляш мечка, елен или дива пуйка от прага на кухненската си врата, да не говорим за самата поща — писма и дори вестници, — която идвала от Нешвил на всеки две седмици, носена от нарочен куриер, който с нищо друго не се занимавал и получавал заплата от федералната власт; такава била втората фаза в живота на чудовищния катинар от Каролина;
Пощенската чанта не винаги идвала до селището на всеки две седмици, а понякога се бавела и месец. Но рано или късно тя пристигала и това се знаело от всички, защото тя — този самар от говежда кожа, дори недостатъчно голям да смести една пълна премяна дрехи, съдържащ три-четири писма и един-два зле отпечатани вестници от по един или два листа, вече остарели с три-четири месеца и обикновено полу или напълно лъжливи и неверни в своята информация — защото тази чанта представлявала Съединените щати, властта и волята за свобода, никому не задължена, донасяща в тази все още непрекосена от пътеки пустош тъничкия, ала непреклонен глас на една нация, извоювала свободата си от един от най-мощните народи на земята и след това, още в живота на същото поколение, успешно защитила тази свобода, тъй непреклонен и ясен за всяко ухо, че куриерът, който носел чантата с галопиращия си кон, не бил дори въоръжен, ако не се смята калаеният рог, и месеци наред безгрижно, предизвикателно и почти презрително прекосявал област, в която само заради ботушите на краката му хората биха заклали всеки пътник, биха го изкормили като мечка или елен, или риба и като напълнят корема с камънак, биха потопили веществените доказателства в най-близката вода; той дори смятал за недостойно да минава тихо през места, където другите, макар въоръжени и на групи, се мъчели да се движат крадешком или поне без викове, и вместо това оповестявал самотното си приближаване толкова преди себе си, колкото можел да се носи воят на рога му. Така не се минало много и катинарът на Александър Холстън бил преместен на пощенската чанта. Не че чантата имала нужда от катинар — тя и без катинар изминавала триста мили от Нешвил. (Най-напред възнамерявали катинарът завинаги да си остане на чантата, тоест не само когато тя е в селището, но и когато се намира на коня по пътя между Нешвил и селището. Куриерът отказал с три думи, една от които не била за пред хора. Оправдал се с тежестта на катинара, изтъкнали му, че този довод не струва, тъй като осемте килограма — куриерът бил крехко човече, не по-тежко от петдесет кила — и без това не биха увеличили тежестта му до тази на един нормален мъж и чисто и просто ще заместят липсващите пистолети, за които правителството на Съединените щати било сигурно, че той препасва и дори му плащало да прави това; на което куриерът отново отвърнал сбито, макар и не тъй плавно, а именно, че катинарът си тежал осем килограма както на задната врата на магазина в селището, така и на вратата на пощата в Нешвил. Но тъй като Нешвил и селището се намирали на триста мили разстояние, докато конят го отнесе от едното място до другото, катинарът щял вече да тежи осем килограма, умножени по триста мили, или две хиляди и четиристотин килограма. Това било очебийна глупост, физически невъзможна нито за самия катинар, нито за коня. И все пак нямало съмнение, че осем по триста прави две и четиристотин, било килограми или мили — додето пресмятали и не били на ясно кое точно, куриерът повторил първите си три думи, две от които не били за пред хора.) Тъй щото чантата най-малко щяла да се нуждае от катинар в задната стаичка на пощенско-търговския пункт, в пъпа на една цивилизация, където нейната цялост и присъствие доказвали, че няма нужда от такъв, щом е изминала тези триста мили по тоя пълен с разбойници път; едно, дето нямала нужда от катинар и, второ, не била пригодена за него — налагало се от двете страни на отвора да се направят разрези с нож, през които да минава желязната челюст на катинара, при което всяка друга въоръжена с нож ръка би могла да изреже целия катинар от чантата със същата леснина, с която бил и поставен. Така старият катинар нямало да бъде никакъв символ на сигурността, а по-скоро жест, поздрав от свободни люде до свободни люде, от цивилизация до цивилизация, откъсната не само на триста мили от Нешвил, но и на хиляда и петстотин от Вашингтон: жест на уважение без сервилност, на вярност без безличие пред една власт, за чието укрепване са помагали и са я приели с гордост, ала като свободни хора, все още свободни да се отдръпнат от нея в мига, когато се установи, че двете страни са станали вече несъвместими; и тъй вехтият катинар посрещал пощенската чанта, за да я заключи в своя железен и ненарушим символизъм, а в това време бездетният ерген Алек Холстън стареел и побелявал, схващал се не само в плът, но и в нрав, вдървявали се не само костите, но и гордостта му, тъй като катинарът все още бил негов — той просто го бил дал назаем и тъй в известен смисъл се чувствал прадядо не само на неприкосновеността на пощата, но и на свободното правителство от свободни хора, стига само да помнело, че всички трябва да живеят свободни не под, а успоредно с неговата власт;