(Млъква, посяга и взема незапалената цигара от пепелника, схваща, че не е запалена. Стивънз поема запалката от писалището и се наканва да се изправи. Губернаторът му прави знак да не става. Стивънз размисля, сетне плъзва запалката по писалището към Темпъл и сяда. Темпъл я хваща, запалва си цигарата, но само след едно всмукване оставя цигарата на пепелника, обляга се назад и продължава да говори в предишната си поза.)
А аз все още имах и ръце, и крака, и очи. Можех по всяко време да се смъкна по улука, но работата е, че не го направих. От стаята си изобщо не излизах, освен късно нощем — той идваше в затворена кола, с каквито карат ковчезите, сядаше отпред до шофьора, а мадам и аз отзад и тръгвахме с шейсет мили в час из улиците на квартала. Квартал на червените фенери. Повече от това не виждах. Не ми се разрешаваше да се виждам дори с останалите момичета от дома, да седнем на приказка, след като са си свършили работата и си броят жетоните или драскотините… Да, приличаше ми на спалните помещения в колежа! Същата миризма на жени, млади жени, които мислят единствено за мъж. Само че тук бяха по-здрави в ръцете, по-спокойни и не така възбудени — седяха на временно опразнените си легла и разискваха какви реформи трябва да се въведат в техния занаят. Но без мене, без Темпъл Дрейк. Затворена в една стая по двайсет и четири часа на ден, без никаква работа. Правех си модни ревюта пред огледалото с коженото палто и лъскавото бельо. Само негърката сегиз-тогиз ще надникне. И висях така, суха и недокосната, в морето на греха и удоволствията, като че са ме спуснали в океана с водолазен звънец. А той искаше от всичко да съм доволна. Но Темпъл не искаше само това. Трябваше й нещо друго, нещо, което леките момичета наричат „да се влюбиш“.
ГУБЕРНАТОРЪТ:
О-о!
СТИВЪНЗ:
Да, точно така.
ТЕМПЪЛ:
(Към Стивънз) Мълчи!
СТИВЪНЗ:
(Към Темпъл) Ти мълчи! (Към губернатора) Той, Вители, наричаха го Кривогледия, сам й довел мъж. И този млад мъж…
ТЕМПЪЛ:
Гейвин! Млъкни, казвам ти!
СТИВЪНЗ:
(Към Темпъл) С такова удоволствие разправяш незначителните подробности, а като допре до истината, „недей“. (Към губернатора) Този млад мъж бил известен в съответните среди като Ред, Ред от Алабама. Не в полицията и не официално, защото не бил престъпник, още не бил станал. Просто един грубиян, вероятно измъчван повече от стърженето на стомаха, отколкото от нещо друго, портиер и бияч в един нощен клуб от покрайнините, собственост и главна квартира на Кривогледия. Малко по-късно загинал на уличката зад затвора на Темпъл. Куршумът бил изстрелян от същия пистолет, с който било извършено и убийството в Мисисипи. Но преди да намерят пистолета и да направят връзката, Кривогледия вече бил също мъртъв, обесен в Алабама за убийство, което не е извършвал.
ГУБЕРНАТОРЪТ:
Разбирам. Значи този… Кривогледия…
СТИВЪНЗ:
… разбрал, че един от неговите служители му е изневерил и отмъстил по царски за опетнената си чест? Ще сгрешиш. Подценяваш тоя бисер, това цвете, този безценен камък. Вители! Какво име! Импотентен мелез. Беше обесен на следващата година. Но и това не беше правилно. Подобно премахване е твърде унизително, оскърбително; ако трябва да унищожиш човека, съобрази се с достойнството му. Трябваше да бъде смачкан, смачкан като паяк с огромна и тежка обувка. Той не я е продал. Обиждаш паметта му с такова грубо материалистично подозрение. Той беше пурист, но винаги любител. Дори не убиваше заради ползата. И не от жажда да убива. Беше гастроном, човек на лукса, каквито е имало само векове, хилядолетия преди него. По дух и по вътрешни секреции беше от оная ера на царствени деспоти, за които дори грамотността е била вулгарна, плебейска история; дай му на такъв да се излегне в коприните всред благоуханията и да повика робите-евнуси да му четат, а след всяко четене да взема на роба главата, по един всяка вечер, тъй че никой жив човек, бил той и евнухът-роб, никой да не чуе, да не разбере, да не съпреживее смисъла на съответната поема.