А старият затвор устоя, заседнал в своята безмълвна задъненост, забравен встрани, където няма и годишни времена, а всъщност посред суетнята и грохота на цивилизацията и обществените промени, подобно на старец, махнал яката си и останал по презрамки и по чорапи на задното кухненско стъпало, водещо във високо ограден двор: всъщност не изолиран от своето местоположение колкото от забравата: той, разбира се, пречеше и сигурно щеше да изчезне от лицето на земята заедно с целия град в онзи бъден ден, когато цяла Америка, след като отсече всички дървета и сравни всички хълмове и планини с булдозерите, ще трябва да се завре под земята, за да стори място и да се махне от пътя на автомобилите; засега обаче той приличаше на тунелен надзирател, зад когото трещи все по-гръмко идващият експрес и в последния момент открива, че се намира тъкмо до една от нишите, направени по негов размер в живата и непроницаема скала, шмугва се в нея и остава невредим, докато разрушението прогърми край него и заглъхне, непоколебимо вцепено в релсите на своето местоназначение и съдба; не си струваше и да го продават на Съединените щати заради някакъв финансов заем от държавната хазна, който би имал същата стойност; той вече не представляваше дори пешка, камо ли офицер или топ, върху политическата шахматна дъска на околията. Беше чисто и просто една скромна синекура за мъжа на нечия братовчедка, който пропаднал не толкова като баща, колкото като четвъртостепенен фермер или надничар;
Той преживя, оцеля; имаше своето неизкоренимо място в града и в околията и все още имаше какво да даде, макар и доста скромен да бе този дял, за тяхната история: някъде зад окадената тухлена фасада, между старите, формувани на ръка тухли и напоената със смола мазилка на вътрешните стени (макар вече малцина от града и околията да подозираха това) все още стояха старите греди (това градът помнеше, защото бе част от легендата), пазили някога си може би Уайли Харп; в оная 1864 година, през лятото, федералният бригадир, който бе подпалил площада и съдилището, бе използвал затвора за преден пост на военната полиция; и сега дори учениците помнеха, че в затвора е идвал губернаторът на щата, за да отмени трийсетдневната присъда за неподчинение на съда, издадена срещу отказалия да свидетелства по едно дело за бащинство негов лейтенант. Но все пак изолиран, дори в своите легенди, истински факти и история, уж неоспорими по своята автентичност, а все пак малко позабравени, разкъсани, леко размити под тънкия безмълвен пласт на апокрифността. Защото сега в града имаше нови хора, чужденци, пришълци, те живееха в нови мънички къщи от стъкло, спретнати, подредени и антисептични като креватчетата в детска болница, разхвърляни из новите жилищни квартали с нови имена, които на времето са били градини или задни дворове на старите резиденции (тези древни, подпрени с колони къщи, все още стоящи посред тях подобно на престарели коне, внезапно пробудени от сън, за да се озоват в стадо овце); и тези хора никога не бяха виждали затвора. Впрочем бяха го поглеждали мимоходом, знаеха къде се намира и когато ги посещаваха техни роднини или приятели от Изтока, от Севера или от Калифорния, минаващи само през Джеферсън на път за Ню Орлеанз или Флорида, те можеха дори да повторят някоя и друга легенда. Но те нямаха нищо общо с него, той не бе част от живота им — те си имаха своите автоматични печки и маслобойни, своите градинки, големи колкото килим, купен на изплащане; те никога нямаше да ходят до него на сутринта след десети юни или Четвърти юли, след деня на благодарността, Коледа или Нова година, ако не и всеки понеделник, за да плащат глобата на своя прислужник или градинар, тъй като същият трябваше час по-скоро да се върне у дома, за да издои кравата, да почисти пещта или да окоси ливадата;