Но това съвсем не е достатъчно: лицето зад стъклото. То съвсем не е символ на брачния матриархат, а фатален случай с цялата своя неумолима и безсмъртна безплодност, който повече нищо не иска, освен волята, надеждите, мечтите и въображението на всеки човек (вашите също), за да ги вплете в тази светла и крехка мрежа и капан; и не дори да ги хване с едно единствено безпогрешно хвърляне на ласото, а да ги придърпа, за да гледат търпеливо и едно по едно как се усуква златното задушаващо въже — да придърпа със сто години и вас двамата, вас и вашия домакин — вас, чуждия човек, дошъл с научна степен от Харвард или от Станфорд, минаващ през Джеферсън случайно, на път за някъде другаде, и вашия домакин, който от три поколения не е отивал по-далеч от Мемфис или Ню Орлеанз и който е чувал за Джени Линд не защото е чувал за Марк Твен или защото Марк Твен е казал хубави думи за нея, а по същата причина, която е накарала Марк Твен да говори добре за нея: не толкова, че е пеела песни, а че ги е пеела в стария Запад в старото време; който е чувал, че човекът, комуто обществено е било разрешено да носи на пояса револвер, е бил неделима част от мечтите на Мизури и Йокнапатофа, но нищо не е чувал за Елеонора Дузе, Сара Бернар или Максимилиан Мексикански, да не говорим пък за това, че императорът на Мексико е бил дори женен („Казвате, че бил женен, така ли?“ ще попита вашият чичероне, а вие ще се учудите: „Защо не, нали е била момиче от Джеферсън?“); и ще стоите в тази топла чужда стая, в която се пържи мазнина, сред регистри и хроники, сред безсмъртния шепот на сюблимното и безсмъртните имена и лица, всепоглъщащи и неутолими и вечно незадоволени: светици-демони, ангели-вещици, императрици, сирени, Еринии: една Мистингет, непобедимата, притежаваща половин век повече години от трите двайсетици, с които се хвали, за да имате възможност за избор: толкова огромно, толкова необятно по способности е човешкото въображение, че може да разпръсне и да изгори дреболиите на факти и вероятности и да остави само истината и мечтата; а после излизате и отново сте вън, под топлото обедно слънце. Късно е, вече сте изгубили твърде много време, сега ви предстои да се измъкнете сред пътните знаци и бензиностанциите обратно до шосето, което познавате и което ще ви върне в Съединените щати; не че това е много важно, и без това знаете, че нямате време, че няма пространство, че няма разстояния: има само една нежна драскотина по едно старо, почти непрозрачно стъкло и ясният не много далечен глас, долитащ сякаш от тънките радиоантени през едно огромно, огромно време: Чуй ме, чужденецо! Това бях аз.
Сцена първа
Интериор. Затворът. 10,30 часът. Дванайсети март. Общата стая. Намира се на втория етаж. Вляво тежка решетъчна врата, през която се влиза и тук, и в целия блок от килии — редица железни врати с малко решетъчно прозорче всяка опасват цялата дясна страна. Тесен проход в дъното води към останалите килии. На задната стена се вижда прозорец, също с решетки, който гледа към улицата. Слънчев ден.
Вратата вляво се отваря с тежкия дрънкат на ключалката. Влиза Темпъл, следвана от Стивънз и Тъмничаря. Темпъл е с друга рокля, но е пак с коженото палто и шапката. Стивънз е облечен досущ както във Второ действие. Тъмничарят е типичен дребен провинциален чиновник, по риза, без вратовръзка, и носи ключовете на голяма халка, както фермер би носил фенер. Влизайки последен, затваря вратата.
Темпъл спира насред сцената. Стивънз също. Тъмничарят заключва отвътре и се обръща.
ТЪМНИЧАРЯТ:
И тая нощ, и с песните ще се свърши, нали? (Към Темпъл) Вас ви нямаше. Нищо не знаете какво става тук…
(Улавя се и млъква. Има опасност да допусне страшна неучтивост, която според разбиранията на неговата класа е нещо повече от гаф и проява на лош вкус, особено в този случай: да говориш за убиеца в присъствието на пострадалия, макар че утре по същото време държавата вече ще е въздала своето обезщетение. Мъчи се да оправи работата.)
Абе то и аз да бях майка на…
(Отново замълчава: ето че пак ще се изпусне. Сега се обръща към Стивънз и говори само на него.)