Така и станало. Цял следобед и още цял ден, докато старият Алек пушел лулата си пред тлеещия дънер, овчедушните побеснели граждани на селището го търсили, накрая вече и с помощта на чикасите или поне в тяхно присъствие и под тяхното наблюдение: тези диваци, тези неукротими деца на природата, от която вече са изтръгнати, с още по-див и бездомен вид поради басмите, бархета, филца и сламата на белите, с които вече се обличали, застанали или клекнали, или вървящи отзад, сериозни, внимателни и заинтригувани, додето белите се потят и псуват из граничните храсталаци на тяхната едва удържана територия, и винаги куриерът Питигру, вездесъщ, навсякъде, без да помага при издирването, но никому непречещ, вечно присъстващ, непроницаем и свъсен, нищо непропускащ; додето най-сетне някъде към заход слънце Компсън се измъкнал с трясък от последния храст, отърсил потта от челото си с движение, което би могло и трон да гътне, и бесен изрекъл:
„Добре де, по дяволите! Ще му го платим!“
Защото и тази последна възможност била вече обмислена. Съзнавали сериозността на положението и това проличало, когато Пийбоди направил опит да се пошегува, а всеки знаел, че и Пийбоди не приема нещата хумористично:
„Да, и то час по-скоро, преди да се е посъветвал с Питигру, че ще ни го сметне на кило!“
„На кило ли?“ — учудил се Компсън.
„Нали Питигру го изчисляваше по триста мили от Нешвил! Алек може да почне от Каролина, а това прави осем хиляди килограма.“
„О!“ — казал Компсън. И събрал хората си с рога, който висял на врата на един от индианците, и отново всички решили да се посъветват. Пийбоди пак ги спрял:
„А кой ще плаща? Нали го знаете, ще поиска по долар на килограм, макар че както казва Питигру, го е намерил в пепелта на огнището си.“
Ако не другите, то поне Компсън положително бил обмислил и това; ето защо, пък и подтикван от присъствието на Питигру, бързал да ги заведе при стария Алек с подобно предложение, преди още някой да е намерил кураж и да се откаже от пропорционалното разхвърляне на сумата. Но ето че Пийбоди всичко развалил. Компсън ги изгледал запотен и сериозно ядосан.
„Туй значи Пийбоди да плати един долар — рекъл той. — А кой ще плати другите седем? Аз ли?“
Тогава Ратклиф търговецът, собственикът на магазина, решил въпроса — решение тъй просто, тъй неограничено в маневреността си, че дори не се почудили, дето никой не се е сетил преди него; решение, което не само уреждало проблема, но го и ликвидирало; и не само този, но и всякакви други проблеми отсега нататък вовеки веков, разкривайки пред очите им, сякаш бил вдигнал някакво було, славно пророчество, грамадната, великолепна и безгранична панорама на Америка: тази земя на неограничените възможности, това отроче, създадено не от и не чрез народа, а за народа, също като едновремешната манна небесна, неискащо нищо в отплата, освен да дъвче и да гълта, тъй като в несравнимата си вседоброта ще наложи да го подкрепят и ще увековечи масата на тружениците, посветили се на едничката цел да събират манната и да я слагат в отпуснатата му шепа или дори направо между челюстите — на невъзспираема, огромна земя, без начало и без край, не дарба и не отработена, а направо благоволение, каквито са слънцето, дъждът и въздухът, неотменимо и неизменно.
„Да ги запишем в Книгата“ — рекъл Ратклиф. Книгата! Не какъв да е тефтер, а Тефтерът, тъй като бил може би единствен по рода си между Нешвил и Начез, освен ако случайно няма нещо подобно само няколко мили по-южно в разменния пункт за племето чоктоу — една начертана тетрадка с меки корици, каквито се срещат по училищата, в която начело със Съединените щати като длъжник и в името на Мохатаха (матриарх на племето чикасо, майка на Икемотуби и сестра на стария Исетибиха, която, понеже не можела да пише името си, изписвала някакви знаци с перото или калема, които по общо съгласие били смятани за валиден и законен подпис) се трупал разкривен и уморителен списъкът на басми и барут, уиски и сол, тютюн и дочени гащи и длъгнести сладкиши, измъквани от рафтовете на Ратклиф заради нейните наследници, поданици и черни роби, поради което тя подписвала не само тях, но и всички отстъпки на земя от царството на сина си, преминаваща във владение на белите и така завинаги узаконена. Ето какво трябвало да стори селището: да прибави към списъка и катинара. При това щяло да е без значение на каква стойност ще го запишат. Можело да го изчислят съгласно таблицата на Питигру, тоест осем килограма, умножени по разстоянието, и то не само до Каролина, но и до Вашингтон, и никой никога нищо не би забелязал; могли да задължат Съединените щати със седемнайсет хиляди и петстотин долара и пак никой не би обърнал внимание. Така всичко било решено, изпълнено, приключено, ликвидирано. Нямало защо дори да го обсъждат. Повече и не помислили по въпроса, освен може би сегиз-тогиз (вероятно с умисъл), колкото да се дивят на собствената си умереност, понеже нищо не поискали — най-малкото пък да избягнат справедливото обвинение — нищо, освен едно честно и прилично уреждане на въпроса с катинара. Върнали се при стария Алек, който седял с лулата си пред гаснещото огнище. Само че го били надценили; той изобщо не им искал пари, искал си катинара. При което и малкото останало търпение на Компсън се изчерпало: