„Твоят катинар е загубен — грубо рекъл той на стария Алек. — За него ще получиш осем долара — добавил и гласът му взел да тънее, защото дори и гневът познава безизходицата, стига да я забележи. И все пак гневът, безсилието, потта, многото работи, каквито и да били те, придали на гласа му сила за още едно слово: — Или…“ След което млъкнал и оставил Пийбоди да продължи.
„Или какво? — попитал Пийбоди, обръщайки се не към стария Алек, а към Компсън. — Или какво?“
Тогаз се обадил Ратклиф:
„Почакайте — казал. — Чичо Алек ще получи за катинара петдесет долара. Гаранция за петдесет долара. Ще ни даде името на ковача в Каролина, който му го е направил, а ние ще поръчаме нов. Отиване, връщане и прочее ще струва около петдесет долара. Даваме на чичо Алек тия петдесет долара като гаранция, а като донесат новия катинар, той ще ни ги върне. Нали така, чичо Алек?“
И с това щяло да се свърши. Щяло да се свърши, но там бил и Питигру. Не че го били забравили или пък приобщили. Никой не го бил забелязал, а ето че той сега се оказал в средата, изправен редом с Компсън, Ратклиф и Пийбоди пред стола на стария Алек. Човек би казал, че просто се е прелял тук, ако не знае тая негова твърдост, която наистина в краен случай може да става невидима, ала никога безплътна и за нищо на света течна; заговорил с равен, разумен и безличен глас, застанал отпред всички да го гледат, крехък и не по-голям от дете, непроницаем като елмаз, лъхащ знамения и довел в тази загубена стаичка някъде на хиляди мили из тия непрекосени от пътека дивотии цялата неизмерима тежест на федерализма, без да представлява властта, нито сам да се чувства власт; за този миг поне той бил самите Съединени щати:
„Чичо Алек не е загубвал никакъв катинар — рекъл той. — Загубил е чичо Сам.“
След миг някой се обадил: „Какво?“
„Точно така — додал Питигру. — Онзи, който е поставил Холстъновия катинар на пощенската чанта, или е направил доброволен дар на Съединените щати, а за Съединените щати важи същият закон, който важи и за малките деца: можеш нещо да им дадеш, но не можеш да си го вземеш; или пък е направил нещо друго…“
Всичко го изгледали. След това отново някой се обадил, този път Ратклиф: „Какво друго?“ Все тъй равно, безлично и без да се горещи, Питигру отвърнал:
„Нарушил е един закон на Конгреса, нарочно съставен и приет за накърняване на правителствено имущество, който предвижда глоба от пет хиляди долара или не по-малко от една година във федералния затвор, или и двете. Защото оня, който е пробил чантата на две места и е пъхнал там катинара, попада под закона за повреда или унищожаване на правителствено имущество с наказание десет хиляди долара или до пет години затвор, а може и двете. — Той все още не помръдвал, говорел право на стария Алек: — Рано или късно ще поискате може би да вечеряте както обикновено, малко или много…“
„Почакай — обадил се Ратклиф и се обърнал към Компсън. — Вярно ли е това?“