„Решихме да не прехвърляме катинара на старата Мохатаха“ — подел Пийбоди.
„Така ли? — казал Питигру. Никой във Вашингтон нямаше да ви разбере. Поне тия, дето могат да четат.“
„Сами ще го заплатим — продължил Пийбоди. — Всъщност намислили сме още нещо. И тъй и тъй трябва да поправяме стената на затвора; при всички случаи ще трябва да издигнем нова стена. А като направим още три, ще се получи още едно помещение. Една и така и така ще правим. Направим ли още три, ето ти още едно помещение с четири стени. И това ще бъде съдилището.“ Питигру, който през цялото време тихичко съскал през зъби и размахвал чесалото като истински ирландски коняр, на това място спрял, ръката му с чесалото замръзнала насред път, и извърнал глава.
„Съдилище ли?“
„Нали ще ставаме град — казал Пийбоди. Църква вече си имаме, хижата на Уайтфийлд. И щом ни остане време, почваме да строим училище. Но съдилището днес ще го направим; и без това вече имаме какво да сложим в него, за да стане съдилище: железния сандък, дето все го подритваме от десет години в магазина на Ратклиф. И тогава се обявяваме за град. И на името вече се спряхме.“ Тук вече Питигру бавно, много бавно се изправил. Изгледали се продължително, а Питигру рекъл:
„Нима?“
„Ратклиф разправя, че твоето име било Джеферсън.“
„Вярно — съгласил се Питигру. — Томас Джеферсън Питигру1. Аз съм от Вирджиния.“
„Роднини ли сте?“ — попитал Пийбоди.
„Не. Майка ми ме кръстила на негово име, та дано и аз изляза човек с късмет.“
„С късмет?“
Питигру не се усмихнал. „Точно така. Тя беше неука женица, може да не е искала тъкмо това да каже, ама нали не е знаела…“
„Е, провървя ли ти? — рекъл Пийбоди. Питигру и сега не се усмихнал. — Извинявай — сепнал се Пийбоди, — аз само така, на шега… Та сме решили да кръстим града Джеферсън.“
Сега Питигру сякаш загубил дъх. Стоял мъничък и крехък, от момче по-дребен, един детинест ерген, непоправимо самотен и без всякакви близки, стоял и гледал Пийбоди. Сетне си поел дъх и като вдигнал чесалото, обърнал се към коня, а Пийбоди за миг помислил, че ще продължи да го чеше. Но вместо да замахне, Питигру облегнал ръката с чесалото о хълбока на коня, постоял така с обърнато лице и поприведена глава, после вдигнал очи и погледнал Пийбоди.
„Значи по индианския тефтер, катинарът се превърна в катран за колела.“
„Катран за петдесет долара?“ — почудил се Пийбоди.
„Да се смажат колелата на фургоните за Оуклахома“ — рекъл Питигру.
„Може — съгласил се Пийбоди. — Само че името му ще бъде Джеферсън. И това вечно ще се помни.“
Така се стигнало до съдилището — съдилището, което осъзнали, че нямат едва след като минали трийсетина години, когато схванали и че досега дори не им е трябвало, не им е липсвало; съдилището, което само шест месеца по-късно се оказало крайно недостатъчно. Защото някъде по средата между мрачината на първия ден и утрото на втория с тях нещо се случило. Почнали още същия ден. Възстановили стената на затвора, издялали нови греди, нацепили дъски и допрели до него още една пристройка без под, след което пренесли железния сандък от задната стаичка на Ратклиф. Всичко станало само за два дни и нищо не им струвало, освен труда, а и той не бил много на глава от населението, защото на строежа се стекли всички мъже на селището, да не говорим за двамината роби — негъра на Холстън и оня на немския ковач; Ратклиф също: всичкото, което сторил, било да залости отвътре задната си врата, тъй като сега цялата му клиентела се виждала ясно като на длан как се поти и ругае сред гредите и дъските на полусъборения затвор отсреща, в това число и чикасите на Икемотуби, макар че те нито се потели, нито ругаели: сериозните червенокожи мъже, облечени с празничните си дрехи, но без гащите и панталоните, които носели грижливо навити под мишница, или завързани с крачолите на шията като наметала, като хусарски жакети, защото е трябвало да прегазват потока, били налягали и наклякали в сянката, любезни, заинтригувани, отпуснати (тук била дори самата Мохатаха, матриархът, босонога, с пурпурно копринено наметало и шапка с пера, седяла на стол ампир, позлатен с брокат и качен на фургон с двоен мулешки впряг, а момиченцето-робиня държало над главата й парижки чадър със сребърна дръжка); това виждал Ратклиф, а другите бели, неговите събратя, или в първия ден — негови жертви, все още не били забелязали едно нещо, или по-скоро едно качество, нещо скрито и особено в неговото поведение и маниери — не че им се бъркал в работата и не че им пречел, нито дори на втория ден, когато се досетили каква ще е работата, защото Ратклиф бил все с тях, все много зает, също се потял и ругаел, но някак единично, на дребно и незабележимо в този неспирен поток — една едничка субстанция, чужда и непримирима, един едничък едва чут гласец, който се изцеждал в грохота на тълпата: „Чакайте… виште какво… чуйте ме…“.
1
Думата е за Томас Джеферсън (1743–1826), известния американски държавник и трети президент на САЩ. — Б.пр.