Каквото и да й струваше това, до понеделник Лиз смяташе да бъде в Ню Йорк и близо до болния си баща. Както и в къщата, избрана и декорирана от майка й с пестелива изисканост, която бе предизвикала пренебрежението на снобите от обществото. Те бяха низвергнали семейство Хюс, като ги бяха причислили към онези лишени от изтънченост noveaux riches. Когато майка й почина, Лиз бе на дванадесет и оттогава не прости никога на онези строги диктатори на Обществото за това, че бяха отлъчили така нейната мила, но и амбициозна майка.
Като стигна до стаята си, Лиз отвори вратите на огромен, висок до тавана гардероб, заемащ една от стените. Оттам тя извади една неголяма мека чанта и я хвърли на леглото.
— Мога ли да помогна с нещо?
Лиз погледна през рамо към отворената врата и момичето, което й бе нещо като домашна прислужница. Лиз чувстваше неудобство заради това, че според традицията трябваше да има обучена девойка, която непрекъснато да се върти около нея, винаги да изниква на пътя й и да подбира „подходящите“ за нея дрехи. Но за щастие Мили никога не се намесваше нито в избора, нито в действията на господарката си.
— Да, Мили. Можеш да сложиш вътре четката ми, гребени, лосион и… — тя направи гримаса и кимна към малкото лични вещи, разпръснати по бюрото. — Сложи всичко това в дамската ми чанта. Баща ми е сериозно болен и аз заминавам за Ню Йорк.
— Ще имате ли нужда от прислужница да ви придружава?
Лиз забеляза надеждата, затрептяла в гласа й, освен безспорно откровената загриженост за болния господар на Дабъл Ейч.
— Не и този път, Мили. Баща ти по-скоро ще напусне, отколкото да ми позволи да завлека петнадесетгодишната му дъщеря към греховните опасности на големия град. А не мога да си позволя да рискувам да загубя толкова добър иконом. Още по-малко сега, когато господарят на Дабъл Ейч е толкова близо до края си.
Закачливата усмивка на Лиз мигновено се стопи и лицето й придоби мрачно изражение. Лиз набързо прибра два чифта дрехи в чантата си. Те трябваше да са достатъчни за пътуването. И като си представи прекалено голямото количество от модни „градски“ рокли, които оставяше зад себе си, тя реши, че наистина не се нуждае от повече. Това, че тези, с които тръгваше, от години вече не бяха на мода и бяха шити за ученичка, не бе в състояние да промени решението й. След като баща й бе тежко болен, по време на престоя си тя едва ли щеше да излезе извън къщата. За да намали малко напрежението, докато търсеше и после опаковаше втория чифт обувки, Лиз си спомни за гардероба в Ню Йорк, което извика и един друг спомен — за училището за млади девойки на мис Браун. При това тя изкриви плътните си устни в една от характерните си дръзки усмивки. Тя бе завършила повече от успешно образованието си там, макар и освен жаждата за знания да имаше и един скрит стимул за това. С постигането на тази цел тя изпълняваше своя дял от сделката, сключена с баща й. След като се дипломира, той трябваше да й разреши да се върне в Дабъл Ейч, вместо да я включи в борбата за лов на съпрузи редом с останалите дебютантки в обществото.
Гордостта от победния завършек на нейния план сега бе попарена от реално съществуващите многобройни мили между нея и обичния й баща, който имаше нужда от нея. Огромното разстояние я довеждаше почти до вътрешно отчаяние, но тя посрещна смело проблема, сви решително устни, докато тюркоазните очи проблясваха. Както си беше все още с дебелото вълнено палто, взе само дамската чанта от Мили и грабна другата от леглото, за да поеме на път.
Глава първа
— Татко! — Лиз коленичи до леглото на стареца и притисна в дланите си ръката му, някога здрава и силна, а сега немощна.
Тежки драпирани завеси спираха лъчите на късното следобедно слънце и така затъмняваха стаята, че мебелите в нея приличаха едва ли не на зловещи сенки.
— Охо, Мис Елизабет, слава на бога, най-сетне пристигна… и то навреме.
Проницателните сини очи се спряха на внушителната фигура на лекаря, който стоеше прав пред леглото. Доктор Фаръл, по принцип кротък човек, напълно лишен от желание да привлича вниманието върху себе си, сега изглеждаше обезпокояващо разтревожен. Навреме? Какво искаше да каже той? Нима краят на Самуел Хюс бе толкова близо?
Докато сърцето й не спираше да бие силно и настойчиво, Лиз отново се взря през здрача на стаята в мъгляво очертаната фигура, заровена в юргана. Изтръпваше при мисълта, че този изнемощял, повален на легло човек, бе онзи червендалест, здрав като бик неин баща, какъвто го бе познавала през целия си живот. Ако телеграмата я бе изпълнила с тревога, при настоящата гледка тя просто не бе на себе си от страх.