— Тръгнах не по-късно от час след като пристигна телеграмата, но преди Оклахома влакът започна да закъснява поради снежна буря.
Отчаянието, породено от ненавременно развихрилия се гняв на бурята, все още затъмняваше погледа, който обикновено те сепваше с тюркоазен блясък.
— Елизабет — Самуел се помъчи да вдигне главата си, но немощният му вик потъна в тишината и той се отпусна на леглото, сякаш това съвсем малко усилие го изтощи.
— Оттеглете се, мис Елизабет — прошепна настоятелно доктор Фаръл. — Не знаех кога точно ще пристигнете и дадох на баща ви лекарство, което ще му осигури тази доза почивка, от която той отчаяно се нуждае. Елате — със съжалителна усмивка докторът я подкани да мине пред него. — Най-доброто, което можем да направим за него сега, е да го оставим да поспи. А през това време аз ще ви кажа как стоят нещата.
Лиз целуна безжизнената ръка, после я положи на гърдите на баща си и неохотно се изправи, за да последва семейния доктор навън от стаята на болния. По природа упорита, тя никога не бездействаше, когато предприемането на някаква стъпка предполагаше дори съвсем малка надежда за по-бързо разрешение. Но изправила се пред сериозната болест, тя се сблъска с нещо, което не бе по силите й да промени. Нейната безпомощност да направи каквото й да било превърна първоначалната й тревога в отчаяние.
— Ох! — изпъшка Лиз, когато Марни, някогашната й гувернантка, а сега домакиня в къщата на баща й, затегна връзките на корсета. За да си възвърне кислорода, въпреки старателно пристегнатия си гръден кош, тя пое няколко малки глътки въздух.
Отвратителният корсет бе за Лиз символ на всичко, което тя считаше за омразно в градския живот — толкова силно я стягаше, че можеше да я задуши. Направи гримаса на отвращение от самата себе си. Изминал бе малко повече от един ден и тя вече копнееше за широките открити пространства на Дабъл Ейч и за свободата да бъде господарка на своя собствен живот. Но не сега. Не сега. Как можеше да бъде такава егоистка, да мисли за собствените си желания, когато баща й бе толкова болен? Ако той бе могъл да направи далеч по-трудното — да посрещне нея, която идваше от толкова далече, как смееше тя да се оплаква от незначителния дискомфорт.
— Заради татко! — Лиз се обърна към огледалото с купидончета по ъглите, което майка й бе купила на малкото си момиче, и направи физиономия на отразения в него образ — на прилично прибраната коса и прекалено богатата дантела, обрамчваща ленената шемизетка, затворена в желязната прегръдка на дебело подплатения корсет.
Доктор Фаръл изрично бе предупредил Лиз да бди над спокойствието на бащата. По-точно, бе я посъветвал на всяка цена да предотвратява изблиците на невъзможния нрав на Сам. Ако тя не успееше, болното сърце на стария можеше да го предаде.
— Само заради татко! — Лиз се извърна, за да издърпа от полирания гардероб от черешово дърво първата рокля, на която попадна ръката й.
— Не сте ли взели нещо по-подходящо, мис Лизи?
Лиз надникна изпод полуоблечената рокля и поклати глава.
— Не и сега, когато татко е болен. Дойдох само с това, което е на гърба ми. Освен това смятах, че ще се грижа за него, а не че ще забавлявам гостите.
Тя раздразнено сбърчи лице. Това бе самата истина, но не цялата. Практичните дрехи, които неизменно носеше през делниците на ранчото, дори и скромните рокли за посещения в църквата и на събирания, едва ли биха подхождали за този случай.
Шита за ученичка, плисираната рокля съвсем не отиваше на нейните двадесет години. Все едно, Лиз се напъха в роклята. Никога не се бе тревожила за това кое е модно и кое не, а и сега съвсем не бе моментът да започне да го прави, независимо от лошо овладяното недоумение на Марни.
Веднага щом се озова в салона на приземния етаж, Лиз се отправи към баща си, който чакаше, облегнат на цяла купчина басмени възглавнички.
— Татко! — Както бе коленичила до него, Лиз нерешително подхвана темата, която се страхуваше, че може да възпламени стария и да го изложи на риск. — Сигурен ли си, че е разумно при тези обстоятелства да се наемаме със светски задължения?
— По-сигурен от всякога — тайнственият отговор и блясък в очите, сини като нейните, породиха нови въпроси у Лиз, но нямаше как да получи техните отговори, тъй като в този момент икономът Дейвис оповести пристигането на госта за вечерта.
— Негова светлост дук Ашли.
Като си представи стария и изсушен благородник, когото очакваше да се появи, Лиз все пак не забрави дълга си да го посрещне почтително: стана и направи няколко крачки към вратата, където се закова на място.