Дукът бе зашеметяващо красив, с гарваново черна коса, подчертана от посребрели кичури по слепоочията, които се съчетаваха със студения сребърен блясък на очите му. Защитната й реакция се събуди моментално. Лиз нямаше доверие на изключително красиви мъже. Малкото от тях, които бе наблюдавала от безопасната дистанция на юношеството по време на бизнес събиранията на баща си, бяха прекалено обиграни, с преувеличеното съзнание за собственото си значение. Тя бе свидетел на това как те се оказваха опасност за сърцата и дори за добродетелта на наивно податливи представителки на женския пол. А този мъж бе решително най-привлекателният от всички тях. И най-опасният.
— Грейсън, позволете ми да ви представя дъщеря си Елизабет — гласът на седналия бе тих, но твърд.
— Самуел, да не би да си болен?
Лиз забеляза удивителната грация, с която посетителят минаваше покрай нея, наистина удивителна — за необикновения му ръст. Мъжът се спря близо до домакина.
— Трябваше да ми изпратиш известие — нахока го чернокосият. — Вечерята ни можеше да бъде отложена за по-подходящ момент.
— Пфу! — Самуел немощно махна с ръка. — Може и да не дойде по-подходящ момент. Освен това зная, че престоят ти по нашите земи е ограничен и трябва да бързаме със сделката.
— Дъще — в този момент Самуел повдигна глава и отправи любяща усмивка към дъщеря си, — запознай се с Грейсън Брант, осмия по ред дук на Ашли.
Кроткото изпухтяване, заместило в случая доста по-пиперливите ругатни, които обикновено излизаха от устата на баща й, развесели Лиз. Докато техният гост се изправяше в цял ръст, трудно удържим смях танцуваше в дълбоките сини очи, които се срещнаха с другите — искрящите със сребърен блясък.
Грей се приближи, за да поеме ръката на своята домакиня, докато в същото време разглеждаше отблизо жената, чието пристигане в Ню Йорк бе очаквал. Подозрението, че зад безупречно правилните черти на това лице се спотайва някаква палава веселост, го заинтригува до такава степен, че той забрави за първоначалното си удивление от нейната смайващо енергична фигура. Самуел му бе казал за червената й коса, но той си я бе представял или като златисточервеникавото на зората, или като тъмночервеното на превъзходен коняк. Ала нейното бе морковено червено, като на прясно откъснати моркови. Още по-удивителна бе кожата й — със златистия си оттенък тя бе способна да измести на заден план жените, които се нареждаха сред неговите познати, а после и да го накара напълно да ги забрави. Очите й бяха красиви — големи, раздалечени и с цвета на поразително ярък тюркоаз… ако и с поглед доста по-прям отколкото подобава на едно девойче.
— Удоволствие е за мен да се запознаем, мис Хюс.
Докато докосваше с устни ръката й, Грей се питаше дали с невинно бялата си рокля на ученичка тя не се опитваше да го заблуди относно годините си. Лиз премигна, докато се вглеждаше в тила на черната глава, при това осъзнаваше с все по-отблъскваща яснота неговия магнетизъм.
Докато освобождаваше ръката й, но все още близо до нея, Грей срещна нейния непоколебим и открит поглед и отхвърли възможността тя да се стреми съзнателно да го заблуди не само за възрастта си, но и за каквото и да било.
Мислено Грей се отказа от чувството, че е бил измамен. Въпреки че мис Елизабет Хюс в нищо не се покриваше с неговите очаквания, не го бяха подвели. Вместо това направо му бяха казали възрастта, откровено, макар и малко безцеремонно, както и за червената коса и за енергичната й природа. Сега, когато тя бе пред него, се опасяваше, че определението „енергична природа“ може би е толкова осакатяващо пестеливо, колкото и простото споменаване на това, че е с червена коса. Бяха подписани вече всички онези документи, които решаваха, че американският железопътен магнат се разделя с една значителна сума пари, за да види дъщеря си като дукеса. Самоиронията, която пробягваше по устните му, отстъпи пред един безспорен факт: дори и да не бяха подписани документите, Грей беше дал дума, а един джентълмен — един дук — никога не нарушава обещанията си.
Подложена на проницателно изследователския поглед на госта, Лиз се чувстваше все по-неловко. Присви очи, което се надяваше, че той ще схване като неизказано предупреждение да не си губи времето в опити да я омайва. Тя беше нащрек с мъжете — не искаше да бъде подчинена на властта на съпруга си. Не се нуждаеше от мъж, с изключение на някой, който да контролира работата в ранчото, за да върви всичко гладко. И разбира се, от баща си. Мисълта за Самуел Хюс рязко върна Лиз в действителността. Вниманието й светкавично улови замисления блясък в погледа на стария. По дяволите! Очевидно бе наблюдавала прекалено дълго презрения дук. Толкова дълго, че баща й бе взел предупреждението за интерес.