— Татко, може би е най-добре да ви оставя да си поприказвате…
— Вечерята е сервирана — звучният глас на Дейвис прекъсна предложението й.
Веднага след това икономът отстъпи назад, за да освободи вратата и за да може компанията от салона да влезе в трапезарията.
— Позволете ми — Грей предложи ръка на жената, буквално притисната между тревогата за болния си баща и раздразнението си от ситуацията… и от него.
Лиз нямаше друг избор, освен този да го хване под ръка, но все пак, докато се придвижваха, тя повдигна глава. Всяка черта на лицето й изразяваше гордо презрение.
Когато младите тръгнаха към трапезарията, Дейвис пристъпи зад господаря си и задвижи плетения стол, който дори мис Елизабет бе пропуснала да забележи, че е на колела.
— Пътували ли сте до континента, мис Хюс? — вежливо попита Грей, след като вече бяха седнали и предястието от пъстърва в лек винен сос бе сервирано от лакей в тъмен костюм и бели ръкавици.
— Не — най-краткият поглед придружи едносричния отговор на мис Лиз. Тя не пожела да прибави, че отвъд Атлантика почти нищо не привлича интереса й. Не фактът, че това би било прекалено грубо, я спря. Бе мотивирана единствено от решението да накара баща си да разбере по-скоро, че тя съвсем… абсолютно не се интересува от този повече от приемлив кандидат.
Бе станало отчайващо ясно, че баща й бе уредил тази вечеря с единствената цел да я срещне с дука. Трябваше наистина да положи усилие, за да не скръцне със зъби. Очевидно болестта бе превърнала баща й в точно толкова безсрамен сватовник, колкото и майката на дебютантка в обществото. Лиз не би позволила това! Тя не би направила нищо прибързано, с което да ядоса баща си, но не би направила и нищо, което дукът да може да изтълкува като насърчение!
Ако зависеше от Лиз, вечерята щеше да завърши в пълно мълчание. И това, при все галантните опити на дука да я въвлече в разговор. Неговите усилия бяха възнаградени с настойчиво отклоняване на поглед и такива обезсърчителни едносрични отговори, че той потърси помощта на мистър Хюс и се въвлече в почти изцяло еднопосочна дискусия на тема достойнствата на американската и британската железопътна система, съотнесени една към друга.
Всички участници изпитаха облекчение, когато прахосването на усилията на един талантлив готвач се прекрати. Обикновено жените след вечеря оставяха мъжете да се оттеглят с тяхното порто; така Лиз се надяваше, че ще може да избяга от присъствието на мъжете. Но сгреши.
— Лиз — слабият глас на Самуел, противно на логиката, придоби по-голяма сила от треперенето, — позвъни на Дейвис да дойде в кабинета ми.
Нетърпелива да направи всяка крачка, която ще ускори момента на освобождаването й, Лиз моментално вдигна малкия сребърен звънец. Докато неговият звън се разнасяше, баща й продължаваше да дава инструкциите си.
— Ти ще дойдеш с мен и Грейсън в кабинета ми.
— Защо? — Лиз се опита да отклони неочакваната и нежелана покана, въпреки че бе очевидно, че това не бе покана, а заповед.
— Имам важни новини за теб.
Лиз с нарастващ ужас извърна погледа си към техния прекалено и поразително красив гост. Какво общо имаше тази толкова доверителна новина, която можеше да бъде разкрита единствено в уединението на кабинета, с непознатия, чийто поглед се спря продължително на нея? В отчаяние тя мислено търсеше някой безобиден предлог. Беше ли свързан с железницата на баща й? Може би дукът се занимаваше със същия бизнес в своята страна? Затова ли темата доминираше в разговора на вечеря? Свиването на стомаха й опровергаваше тази възможност като неприятна шега.
Самуел Хюс водеше, придвижван със стола си от Дейвис. Лиз не отместваше поглед от пътеката — дебел турски килим, застлан в коридора, по който те преминаха, за да стигнат до малката, пълна с книги стая, където баща й се оттегляше винаги, откакто тя се помнеше.
Дейвис заобиколи масивната инвалидна количка и безшумно отвори добре смазаната врата. Широко бюро от махагон бе разположено пред единия ъгъл на стаята, така че оставяше свободно триъгълно пространство, което се заемаше от стойка за цветя и папрат в нея, специално подбран от майката на Лиз. Папратът бе достигнал забележителни размери и въпреки че зелените му разклонения настъпваха към стола на баща й и заплашваха да запълнят пространството зад него, той не позволяваше на никой да го измести от мястото, определено му от обичната съпруга десетилетия преди това. Докато с няколко маневри придвижиха Самуел зад бюрото, Грейсън настани Лиз в едно кресло и сам седна в друго.