— Жива съм. Понякога там лягах на пода и си казвах, че съм мъртва и не могат повече да ме тормозят. Но те ме заливаха с вода и ме принуждаваха да стана.
Шестима мъже се появиха с викове на ъгъла и се насочиха към къщата, където мъжът и жената седяха в люлката и си вееха с ръце.
— Какво сме направили, че ни преследват така? — попита жената. — Ще ни убият ли?
— Не, ще говорят меко и мило и ще ни изведат от градчето.
Внезапно той подскочи.
— Сега пък какво? — извика тя.
— Ще вляза да събудя майка ти. Ще седнем на кръглата маса в дневната, ще хапнем сладкиш с праскови и бита сметана, а когато онези почукат на вратата, тя просто ще им каже да се махат. Ще използваме сребърните прибори, които ти купи от рекламата в „Чикаго Трибюн“ от двайсет и осма година с образите на Томас Мийхън и Мери Пикфорд върху дръжките.
Тя се усмихна.
— Ще пуснем фонографа. „Трите дървета — там, там и там!“
— Хайде — каза той. — Да вървим!
Шестимата мъже ги зърнаха на верандата, извикаха и се затичаха към тях.
— По-бързо! — изкрещя жената. — Влизай, викни майка ми и сестра ми, по-бързо, идат!
Той рязко отвори вратата.
Тя се втурна след него, затръшна я и се обърна.
Зад фасадата на къщата нямаше нищо освен подпори, платнища, дъски, малка полянка и поточе. Отстрани имаше няколко прожектора. Върху една от стените от папие маше с молив беше изписано СТУДИО №12.
На верандата затрополиха крака.
Вратата се отвори. Мъжете се изсипаха вътре.
— Ох! — изкрещя жената. — Можехте поне да почукате!