Вбесен от предателството, Ецио пристъпи напред и заби юмрук в лицето на доскорошния си приятел.
— Засрами се, Дучо! Унижаваш сестра ми, влачейки се с тази… тази putaña!
— Кого наричаш putaña? — озъби се момичето, но стана и отстъпи назад.
— Дори момиче като теб може да си намери по-подходяща партия от този задник! — рече й Ецио. — Нима си въобразяваш, че той ще те превърне в благородничка?
— Не й говори така — изсъска Дучо. — Поне е по-щедра от сестричката ти! Тя, предполагам, е по-студенокръвна от монахиня. Жалко… можех да я шлифовам малко. Ала…
— Разби сърцето й, Дучо — прекъсна го хладно Ецио.
— Нима? Какъв позор!
— В отплата смятам да ти счупя ръката.
Момичето изпищя и побягна. Ецио стисна хленчещия Дучо и изопна ръката му на ръба на каменната пейка, на която допреди малко се горещеше с любовницата си. Натисна лакътя му надолу, докато стоновете на Дучо се превърнаха в поток сълзи.
— Стига, Ецио! Умолявам те! Баща ми няма други синове!
Ецио го изгледа презрително и го пусна. Дучо се строполи и претърколи на земята. Огледа, хлипайки, ожулената си ръка и разкъсаните си и окаляни дрехи.
— Не си струва да си губя времето с теб! — рече му Ецио. — Но за да не размисля, стой далеч от Клаудия. И от мен!
След това пое бавно към дома, крачейки покрай речния бряг, докато почти стигна полето. Когато се прибра, сенките вече се удължаваха, но ядът му се беше поуталожил. Рече си, че не приляга на истински мъж да позволява на гнева да го обсеби.
Близо до имението забеляза малкия си брат, когото не беше виждал от предишната сутрин. Поздрави топло момчето:
— Здравей, Петручо. Какво си намислил? Измъкна се от учителя си, а? Както и да е… не е ли време да си в леглото?
— Не ставай глупав! Голям съм вече! След няколко години ще те разпердушинвам със замах!
Лицата им грейнаха в усмивка. Петручо притискаше към гърдите си резбовано дървено ковчеже. През отворения капак Ецио забеляза снопче бели и кафяви пера.
— От орел са — обясни момчето. Посочи към върха на кулата на съседната сграда. — Там има старо гнездо. Малките са отраснали и отлетели. Между камъните обаче са останали много пера. — Петручо изгледа умолително брат си. — Ще ми събереш ли още малко, Ецио?
— За какво са ти?
Петручо сведе очи.
— Тайна е — отвърна той.
— Ако отида да ти взема, ще се прибереш ли вкъщи? Късно е вече.
— Да.
— Обещаваш ли?
— Да.
— Добре тогава.
Ецио си помисли, че след като днес помогна на Клаудия, няма причина да не услужи и на Петручо.
Изкачването по кулата беше трудно, понеже камъните бяха гладки и трябваше дълго да търси опора за краката и ръцете си. По-нагоре го улесниха декоративните корнизи. В крайна сметка катеренето му отне половин час, ала успя да събере още петнайсет пера — всички, които намери — и да ги донесе на Петручо.
— Пропусна едно — посочи момчето.
— В леглото! — изръмжа Ецио.
Петручо побягна.
Ецио се надяваше майка му да остане доволна от подаръка. Тайните на Петручо не бяха сложна загадка.
Той се усмихна и влезе вкъщи.
3.
На следващата сутрин Ецио се събуди късно, ала с облекчение установи, че не е необходим на баща си. Завъртя се из градината, където видя майка си да наглежда как подрязват черешовите й дръвчета, чиито цветове вече бяха започнали да завяхват. Тя му се усмихна и му махна да се приближи. Мария Аудиторе беше висока, изискана жена в началото на четирийсетте. Дългата й черна коса се спускаше на плитки по снежнобялата муселинена шапка, поръбена с черно и жълто — цветовете на фамилния герб.
— Ецио! Добър ден.
— Мамо.
— Как си? По-добре, надявам се.
Тя докосна нежно раната върху челото му.
— Всичко е наред.
— Баща ти каза, че трябва да си почиваш.
— Нямам нужда от отдих, мамо!
— Е, тази сутрин ще пропуснеш вълненията. Баща ти ме помоли да се погрижа за теб. Разбрах какво си свършил.
— Какво имаш предвид?
— Не си играй игрички с мен, Ецио. Знам за боя с Виери.
— Разнася лъжливи слухове за семейството ни! Трябваше да си получи заслуженото!
— На Виери му е тежко. Още повече, откакто арестуваха баща му. — Тя млъкна замислено. — Франческо де Паци може да е всякакъв, но не мислех, че е способен да се включи в заговор за убийство на дука.