— Римски войници завладяха църквата ни! Погнаха братята ми и задават въпроси без всякакъв смисъл. Настояват да им дадем плодове!
— Какви плодове?
— Ябълки!
— Ябълки ли? Diavolo! Родриго ме е изпреварил — просъска под нос Ецио.
— Завлякоха един от братята ми кармелити зад църквата! Сигурен съм, че ще го убият!
— Кармелити ли? Значи не сте доминиканци? — Ецио остави мъжа и внимателно се придвижи покрай външните стени на „Санта Мария“. Прокрадваше се като мангуста, видяла кобра. Стигна до стените на църковната градина и огледа покрива. Бе преживял много — но гледката спря дъха му. Неколцина стражи на Борджия налагаха един висок млад монах. Изглеждаше около трийсет и пет годишен.
— Казвай! — кресна водачът на стражите. — Казвай или ще ти причиня такава болка, че ще се молиш никога да не си се раждал. Къде е Ябълката?
— Моля ви, не знам! Не знам за какво говорите!
Главният страж се надвеси още по-ниско над него.
— Признавай! Името ти е Савонарола!
— Да! Казах ви! Но вие ме накарахте да го забравя от бой!
— Кажи ни и мъките ти ще спрат. Къде е Ябълката, по дяволите? — Разпитващият ритна жестоко монаха в слабините. Той извика от болка. — На мисионер като тебе му е все тая — подигра се водачът на стражите.
Ецио наблюдаваше тревожно. Ако монахът наистина беше Савонарола, мародерите на Борджия можеше да го убият преди той да изкопчи истината от него.
— Защо продължаваш да лъжеш? — изрева стражата. — Господарят ми няма да се зарадва като научи, че си ме принудил да те измъчвам до смърт! Неприятности ли искаш да ми създадеш?
— Нямам никакви ябълки — простена монахът. — Аз съм прост калугер. Моля ви, пуснете ме!
— Друг път!
— Нищо не знам! — проплака умолително монахът.
— Щом искаш да спра — кресна стражът и го изрита пак в слабините, — кажи ми истината, братко Джироламо Савонарола!
Монахът прехапа устни, но отговори твърдо:
— Казах ти всичко, което знам!
Стражът го ритна отново и заповяда на сподвижниците си да хванат мъжа за глезените и да го влачат безпощадно върху грапавата земя. Главата му се удряше болезнено върху твърдите камъни. Монахът викаше и се съпротивляваше напразно.
— Стига ли ти, abominato54? — Главният страж пак надвеси лицето си над мъжа. — Нима си готов да срещнеш Създателя, та продължаваш да лъжеш, само и само да го видиш?
— Аз съм прост монах — простена кармелитът, чиито одежди опасно приличаха по кройка и цвят на доминиканските. — Нямам никакъв плод! Моля ви…
Стражът го изрита. На същото място. Отново. Тялото на монаха се сгърчи в агония, в която вече нямаше сълзи.
Ецио не можа да понесе повече. Скочи долу като фантом на отмъщението и заразмахва яростно и отровната, и двуострата кама. След минута мародерите на Борджия до един лежаха върху плочника на църковния двор мъртви или стенещи от агония, каквато самите те бяха предизвикали.
Хлипащият монах се просна в коленете на Ецио.
— Grazie, grazie, Salvatore55.
Ецио го погали по главата.
— Calma, calma. Вече всичко е наред, братко мой. — Успя да огледа обаче и пръстите на ръцете му.
Всичките десет си бяха по местата.
— Имаш десет пръста — измънка Ецио разочарован, колкото и да не искаше да го показва.
— Да — проплака монахът. — Имам десет пръста на ръцете. И нямам други ябълки, освен тези, които ни носят в манастира от пазара всеки четвъртък! — Той се изправи, олюлявайки се, грижливо оправи расото си и изруга: — В името на Бога! Целият свят ли се е побъркал?
— Кой си ти? Защо те хванаха? — попита Ецио.
— Защото научили, че истинската ми фамилия е Савонарола! Но защо да предавам братовчед си на тези мародери?
— Знаеш ли какво е направил той?
— Не знам нищо! Той е монах, също като мен. Избра по-трудния път на Доминиканския орден, вярно, но…
— Кой е Джироламо Савонарола? — настоя Ецио.
— Мой братовчед и отдаден на Бога човек. А ти пък кой си, ако мога да попитам, макар да съм ти благодарен за избавлението и да ти дължа каквото поискаш в замяна?
— Аз съм… човек без име — отвърна Ецио. — Но направи ми услугата да ми кажеш своето.
— Брат Марчело Савонарола — изрече със смекчен тон монахът.
Ецио осмисляше казаното. Умът му работеше трескаво.
— Къде е братовчед ти Джироламо?