— Каква полза ще извлече от този пост? Какво цели?
— Огромното влияние не е ли достатъчно? — погледна го Теодора. — Сега сме във властта на един вълк, Ецио. Може би най-ненаситният вълк, който светът помни.
— Вярно е това, Теодора. Но властта, към която се стреми той, надхвърля дадената му от Църквата. Щом контролира Ватикана, по-лесно ще се добере до Гробницата, да не говорим, че все още е по следите на Ябълката — онази „частица от Рая“, която ще му осигури богоподобно могъщество!
— Ще се молим да я върнеш у асасините. Родриго е достатъчно опасен като папа и предводител на тамплиерите. Ако присвои и Ябълката… — Тя замълча. — Както каза ти, ще стане непобедим.
— Странно е.
— Кое?
— Нашето приятелче Савонарола не знае това, но двама ловци на глави са по петите му.
Теодора заведе Ецио до огромния открит площад в индустриалния квартал на Венеция, където свещеникът обикновено изнасяше проповедите си, и го остави там. С вдигната качулка и сведено, но бдително лице, асасинът се смеси с тълпящия се народ. Не след дълго площадът се напълни и множеството се скупчи около малка дървена платформа, върху която вече се качваше мъж с аскетичен вид, със студени сини очи и хлътнали бузи, стоманеносива коса и кокалести ръце, облечен в просто кафяво вълнено расо. Започна да говори, прекъсван само от време на време от екзалтираните викове на тълпата. Ецио забеляза колко умело един-единствен човек може да докара хиляди до сляпа истерия.
— Сберете се, чеда мои, да чуете плача ми! Защото идва краят на дните. Готови ли сте за това, което наближава? Готови ли сте да видите светлината, с която ни благослови брат Савонарола? — Той вдигна нагоре ръце и Ецио, съзнавайки точно за каква светлина говори, се заслуша навъсено. — Над нас са надвиснали дни на мрак — продължаваше проповедникът, — но моят брат ми показа пътя към спасението, към божията светлина, която ни очаква. Но само ако сме готови, ако му се отдадем. Да позволим Савонарола да ни води, защото той и само той знае какво предстои. Той няма да ни поведе по грешния път. — В този момент свещеникът се облегна с цялата си тежест върху катедрата пред себе си. — Готови ли сте за последния размисъл, братя и сестри? Кого ще последвате, когато настъпи мигът? — Той отново направи драматична пауза. — Мнозина по църквите предлагат спасение — изповедниците, опростителите на грехове, вятърничавите слуги на суеверието… Но не, чеда мои! Всички те са в плен на папа Борджия, всички те са в плен на тъй наречения папа Александър, шестия с това име и най-задлъжнял от всички!
Тълпата нададе викове. Сърцето на Ецио се сви. Той си спомни очевидните пророчества, които Ябълката им беше показала в ателието на Леонардо. Някъде в далечното бъдеще, във време, когато адът действително щеше се спусне на земята — освен ако той не предотвратеше това.
— Новият ни папа Александър не е свят човек. Той не е човек на духа. Хора като него купуват вашите молитви и търгуват с подаянията ви. Всички свещеници в църквите ни са търговци — еклесиасти! Само един от нас е истински отдаден на духа, само един от нас е видял бъдещето и е говорил с Господ! Моят брат Савонарола! Той ще ни води!
Ецио се замисли дали монахът беше прогледнал в Ябълката също като самия него. Дали беше отприщил същите видения? Какво беше казал Леонардо за Ябълката — че е опасна за податливия ум?
— Савонарола ще ни поведе към светлината — заключаваше свещеникът. — Савонарола ще ни каже какво предстои! Савонарола ще ни отведе до портите на самия рай! Няма нищо да ни липсва в новия свят, за който Савонарола свидетелства. Брат Савонарола върви по пътя Господен, който човекът винаги е търсил!
Той отново вдигна нагоре ръце, а тълпата нададе викове и радостни възгласи.
Ецио разбираше, че единственият начин да намери монаха е чрез неговия помощник. Само че трябваше да измисли как да стигне до него, без да събуди подозренията на вярната му тълпа. Внимателно се придвижи напред, преструвайки се на смирен мирянин, копнеещ да се присъедини към сподвижниците на проповедника.
Не му беше лесно. Народът го блъскаше агресивно, смятайки го за странник, новак или опасен човек. Но той се усмихваше и кланяше. Като последно средство дори подхвърли няколко монети с думите: