Пиеро и Ецио, рамо до рамо, извадиха мечовете си и застанаха срещу настръхналата тълпа.
— Кой си ти? — попита Пиеро.
— Аудиторе. Ецио.
— A, sono grato del tuo aiuto56. Баща ми често говореше за теб. — Стрелнаха погледи към противниците си. — Ще се измъкнем ли?
— Надявам се. Но ти не беше много тактичен.
— Откъде можех да знам?
— Току-що опропасти нечовешки усилия и подготовка, но както и да е. Грабвай меча!
Битката беше жестока и кратка. Двамата мъже оставиха тълпата да ги оттласне до един изоставен склад, където заеха позиция. За щастие, макар и разгневени, пилигримите далеч не бяха обучени бойци. Щом най-смелият от тях се оттегли с дълбоки прободни рани от остриетата на Ецио и Пиеро, останалите отстъпиха и се разбягаха. Само пратеникът небесен, непреклонен и враждебен, остана на мястото си.
— Натрапник! — каза той на Ецио. — Ще замръзнеш завинаги в ледовете на Четвъртия пръстен на Деветия кръг. И самият аз ще те пратя там. — Измъкна от полите на расото си остра базиларда и го погна, размахвайки я над главата си, готов да го прободе. Асасинът заотстъпва назад, но Пиеро отсече краката на мъжа и окопитил се отново, Ецио извади двуострата си кама и я заби в корема му. Цялото тяло на проповедника се разтресе от удара. Той отвори широко уста и се свлече, като се гърчеше и тресеше, забил нокти в земята — докато най-накрая застина.
— Надявам се, че така ти се издължих за лошата услуга — каза Пиеро с горчива усмивка. — Хайде! Да отиваме в двореца на псето и да кажем на Агостино да изпрати съгледвачи, за да се увери, че тази хайка умопобъркани е разпръсната и всички са се изпокрили в колибите си.
— Grazie — отвърна Ецио, — но аз съм в друга посока. Отивам във Флоренция.
Пиеро го погледна, сякаш не повярва на ушите си:
— Какво? В самото преддверие на Ада?
— Имам си лични причини да търся Савонарола. Но сигурно няма да е прекалено късно да предотвратим и бедите, които е навлякъл на родния ни град.
— Тогава ти желая късмет — каза Пиеро. — Дано намериш онова, което търсиш.
26.
Брат Джироламо Савонарола пое ефективното управление на Флоренция през 1494 година на четирийсет и две годишна възраст. Той беше измъчен човек, перверзен гений и религиозен фанатик от най-лошо естество; ала най-ужасяващото му качество беше, че хората му позволяваха не само да ги води, но и да ги подстрекава към най-нелепи и разрушителни безумия. Постигаше всичко това, като прокламираше ужаса от пъкления огън, както и една доктрина, проповядваща, че всички удоволствия, всички земни наслади и всички човешки дела са достойни за презрение и само чрез пълно себеотрицание човек може да открие истинската светлина на вярата.
„Нищо чудно — мислеше си Ецио, яздейки към родния град, — че Леонардо мирува в Милано“. Освен всичко друго, от приятеля си Ецио беше научил, че хомосексуалността, до момента предмет на шушукане или наказуема със скромна глоба, отново беше подсъдимо деяние във Флоренция. И нищо чудно също така, че огромната мисловна школа от естествоизпитатели и хуманисти, събрала се около благодатния и извисен дух на Лоренцо, се беше разпръснала и сега търсеше по-плодоносна почва от интелектуалната пустиня, в която Флоренция бързо се превръщаше.
Приближавайки града, Ецио забеляза големи групи монаси в черни раса и обикновени граждани, облечени в тъмни одежди, да се стичат в една и съща посока. Всички изглеждаха тържествени, но смирени. Бяха със сведени глави.
— Накъде сте тръгнали? — попита той един от минувачите.
— Към Флоренция. Да седнем в нозете на великия водач — отвърна му забързан търговец, преди да продължи по пътя си.
Пътят беше широк и насреща си Ецио видя друга върволица от хора, които очевидно напускаха града. Те също вървяха с наведени глави и изражението по лицата им беше сериозно и скръбно. Докато се разминаваха с Ецио, той подочу разговорите им и разбра, че тези хора отиват на доброволно заточение. Бутаха натоварени колички или носеха торби и чували с вещи. Те бяха бегълци, прокудени от домовете си по заповед на Монаха или по собствен избор, тъй като не могли да понесат живота под негово управление.
— Ако Пиеро притежаваше и една десета от таланта на баща си, щеше да има място, което да нарече свой дом… — казваше някой.
— Не трябваше въобще да позволяваме на този смахнат да стъпва в града ни — промълви друг. — Вижте какви нещастия донесе…