— Не разбирам как толкова много от нас са готови да живеят под неговото робство — казваше някаква жена.
— Е, сега навсякъде ще бъде по-добре от Флоренция — допълни друга. — Гонят ни само защото отказахме да предадем цялото си имущество на църквата „Сан Марко“!
— Това е магьосничество, не мога да си го обясня другояче. Дори маестро Ботичели е омагьосан от Савонарола… Ама остарява и той, към петдесетте трябва да е, сигурно си урежда сметките за рая.
— Горене на книги, арести, всичките му кървави проповеди! Като се замислиш, че преди години на Флоренция нищо не й липсваше… беше светилище срещу невежеството! А сега какво — отново тънем в мракобесие.
И тогава жената добави нещо, което накара Ецио да наостри слух.
— Понякога си мечтая асасинът да се върне във Флоренция и да се освободим от тази тирания.
— Мечтай си! — отвърна приятелката й. — Асасинът е мит. Торбалан, с който родителите плашат децата си.
— Грешиш — баща ми го е видял в Сан Джиминяно — въздъхна първата. — Но това е било преди много години.
— Ами хубаво, se lo tu dici57.
Ецио ги задмина с натежало сърце. Но духът му се приповдигна, щом видя на пътя да го посреща познат силует.
— Salute, Ецио — поздрави го Макиавели със сериозно — шеговитата си физиономия, вече леко състарена, но още по-интересно изваяна от длетото на годините.
— Salute, Николо.
— Избрал си точния момент да се завърнеш у дома.
— Познаваш ме. Чуя ли за болест, отивам да я лекувам.
— Определено ни е нужна помощта ти — въздъхна Макиавели. — Несъмнено Савонарола не би могъл да стигне там, където е сега, без помощта на могъщия артефакт, Ябълката. — Той протегна ръка. — Знам всичко, което си преживял, откакто се видяхме за последно. Катерина изпрати куриер от Форли преди две години, а наскоро пристигна друг с писмо от Пиеро от Венеция.
— Тук съм заради Ябълката. Твърде дълго остана извън нашия контрол.
— Предполагам, че в известен смисъл трябва да сме благодарни на звяра Джироламо — каза Макиавели. — Поне я задържа далеч от ръцете на новия папа.
— Предприемал ли е нещо?
— Непрекъснато. Носи се слух, че Александър възнамерява да отлъчи нашия скъп доминиканец. Не че това ще промени кой знае какво.
Ецио каза:
— Трябва незабавно да се захванем с издирването й.
— На Ябълката ли? Разбира се — макар че ще бъде по-сложно, отколкото подозираш.
— Как не! Кое не е било? — Ецио го погледна. — Защо не ме въведеш в нещата?
— Хайде да се връщаме в града. Ще ти съобщя всичко, което знам. Няма много за разказване. Накратко — кралят на Франция Шарл VIII най-сетне успя да подчини Флоренция. Пиеро избяга. Шарл, алчен за земя както винаги — защо го наричат „Любезни“ не ми е понятно — настъпил към Неапол, а Савонарола, грозното пате, веднага видял златната възможност и запълнил вакуума във властта. Той е като всеки друг диктатор по света — независимо дали нищожен или велик. Без всякакво чувство за хумор, с непоклатими убеждения и изпълнен с чувство за собствената си значимост. Най-резултатният и най-гнусният принц, за когото можеш да мечтаеш. — Той спря за миг. — Някой ден ще напиша книга за това.
— И Ябълката е разковничето?
Макиавели разпери ръце.
— Само донякъде. До голяма степен, неприятно ми е да призная, всичко се дължи на неговата харизма. Той е поробил не самия град, а неговите водачи, мъжете с влияние и власт. Естествено, от градската управа първоначално му се противопоставяха, но сега… — Макиавели изглеждаше разтревожен, — вече всички са в ръцете му. Човекът, когото някога всички презираха, изведнъж се превърна в божество. Които не се подчиняваха, бяха принудени да напуснат. Това продължава и до ден-днешен, както сам видя преди малко с очите си. Съветът на Флоренция потиска гражданите и налага волята на Монаха.
— Но какво става с обикновените почтени хора? Наистина ли смятат, че нямат глас?
Макиавели се усмихна тъжно.
— Знаеш отговора не по-зле от мен, Ецио. Рядкост са хората, готови да се противопоставят на статуквото. Ето защо на нас ни е отредена ролята да им помогнем да излязат от това положение.
Двамата асасини вече бяха стигнали до градските порти. Въоръжените стражи на града, като всяка друга полиция, обслужваща интересите на държавата, без да поставя под съмнение нейния морал, прегледаха документите им и им дадоха знак да преминат, но Ецио забеляза как група техни съратници трупат на купчини мъртвите тела на войници в униформи с герба на Борджия. Той ги посочи на Николо.