— О, да — отвърна Макиавели. — Както споменах, приятелчето Родриго — никога няма да свикна да наричам това копеле Александър — не се отказва. Изпраща войниците си във Флоренция, а Флоренция му ги връща, обикновено на парчета.
— Значи той знае, че Ябълката е тук?
— Знае, разбира се! И трябва да призная, това е злощастно усложнение.
— А къде е Савонарола?
— Управлява града от църквата „Сан Марко“. Почти никога не излиза навън. Слава Богу, че брат Анджелико не доживя да види деня, в който Джироламо се нанесе.
Те слязоха от конете и ги завързаха, а Макиавели уреди престоя на Ецио. Старата къща на удоволствията на Паола беше затворена наред с много други, както беше обяснил Николо. Сексът и хазартът, танците и езичеството заемаха първите места в списъка със забрани на Савонарола. Праведното убийство и потисничеството, от друга страна, бяха приемливи.
След като Ецио се настани, Макиавели го придружи до грандиозния религиозен комплекс „Сан Марко“. Ецио разгледа с възхита сградите.
— Директно нападение срещу Савонарола би било опасно — прецени той. — Особено щом Ябълката е у него.
— Вярно е — съгласи се Макиавели. — Но има ли други възможности?
— Като оставим настрана лидерите на града, движени несъмнено от личен интерес, убеден ли си, че хората са господари на умовете си?
— Един оптимист би бил склонен да заложи на това — каза Макиавели.
— Мисълта ми е, че следват монаха не по собствен избор, а под натиска на принудата и страха?
— Само един доминиканец или политик би оспорил това.
— Тогава предлагам да използваме този факт в наша полза. Ако можем да заглушим помощниците му и да събудим недоволство, ще отвлечем вниманието на Савонарола и ще си открием възможност за удар.
Макиавели се усмихна.
— Умно. Трябва да измислят прилагателно, което описва човек като теб. Ще говоря с Лисицата и с Паола. Да, те все още са тук, макар и скрити. Ще ни помогнат да организираме бунт, докато освобождаваш периметъра.
— Значи се разбрахме.
Ецио обаче беше притеснен и Макиавели забеляза това. Той го отведе в една усамотена галерия в близката църква и го накара да седне.
— Какво има, приятелю? — попита той.
— Две неща, но са лични.
— Кажи.
— Старият ми семеен дворец — какво стана с него? Нямам смелост да отида и да проверя лично.
Сянка се спусна върху лицето на Макиавели.
— Скъпи Ецио, бъди силен. Дворецът си е там, но Лоренцо бе в състояние да го защитава само докато беше жив и управляваше града. Пиеро се опита да последва примера на баща си, но след като го прогониха французите, Палацо Аудиторе беше преустроен в казарма за швейцарските наемници на Шарл. Когато те заминаха на юг, хората на Савонарола изнесоха от него всичко и го затвориха. Не губи кураж. Един ден ще го възстановиш.
— А Анета?
— Тя избяга, слава Богу, и отиде при майка ти в Монтериджони.
— Това поне е нещо.
След известно мълчание Макиавели попита:
— А кое е второто?
Ецио прошепна:
— Кристина…
— Принуждаваш ме да ти съобщавам все тежки новини, amico mio — намръщи се Макиавели. — Но трябваща знаеш истината… Приятелю, тя е мъртва. Манфредо не искаше да отпътува, за разлика от много техни приятели, заминали след двойната проказа — на французите и на Савонарола. Той беше уверен, че Пиеро ще организира контранападение и ще си върне града. Но през една ужаса нощ, скоро след като Монахът дойде на власт, опустошиха и подпалиха къщите на всички, отказали да предадат вещите си доброволно, за да изгорят в позорните клади.
Ецио слушаше и се опитваше да запази спокойствие, макар сърцето му да бушуваше. — Фанатиците на Савонарола — продължи Макиавели — влезли насилствено в Палацо д’Ардзента. Манфредо се опитал да се защити, но срещу него и хората му се изсипали твърде много войници… а Кристина не искала да го остави. — Макиавели замълча за дълго, опитвайки се да овладее сълзите. — Обезумелите религиозни фанатици посекли и нея.
Ецио беше вперил поглед във варосаната стена пред себе си. Съвсем отчетливо виждаше всичко до последния детайл, до последната пукнатина, дори пълзящите по нея мравки.