— И така, Ецио, с какво се занимаваш ти? — попита го Леонардо.
— Работи за баща си — отвърна Мария.
— А! Финансист! Е, родил си се в най-подходящия за тази професия град!
— Творците също са на почит тук — каза Ецио. — Радват се на богати покровители.
— Твърде много сме — измърмори недоволно Леонардо. — Трудно е да привлечеш внимание. Затова съм толкова задължен на майка ти. Да знаеш, че има много точно око!
— С рисуване ли се занимаваш основно? — попита Ецио, сетил се за разнородните вещи в ателието.
— Сложен въпрос — отвърна замислено Леонардо. — Честно казано, откакто работя сам, ми е трудно да се съсредоточа в едно-единствено начинание. Обожавам да рисувам, знам, че ми се удава, ала… някак си виждам края, преди да го достигна, и понякога това ми пречи да завърша започнатото. Трябва ми външен натиск! И не е само това. Често усещам, че на творбите ми липсва… не знам… цел. Безсмислено ли ти звучи?
— Трябва да си вярваш повече, Леонардо — вметна Мария.
— Благодаря, но понякога ми се струва, че е по-добре да се захвана с нещо практично, с работа, свързана пряко с живота. Искам да проумея живота — какво го движи, какво движи всичко.
— Тогава ще се наложи да се трудиш за стотина!
— Да, да можех! Знам какво искам да изследвам — архитектурата, анатомията, дори инженерството. Не искам да пресъздавам света с четката си, искам да го променя!
Говореше толкова пламенно, че вместо да се подразни, Ецио се впечатли — младият мъж очевидно не се хвалеше; ако не друго, бушуващите в него идеи явно го измъчваха. „Остава само — помисли си Ецио — да ни каже, че се занимава и с поезия и музика!“.
— Искаш ли да оставиш кутията и да отдъхнеш малко, Ецио? — попита Леонардо. — Сигурно ти тежи.
Младежът стисна зъби.
— Не, благодаря. Почти стигнахме.
Когато влязоха в Палацо Аудиторе, Ецио остави кутията в предния салон възможно най-бавно и внимателно, доколкото му позволяваха пламтящите мускули. Усети облекчение, по-голямо, отколкото би признал дори пред самия себе си.
— Благодаря, сине — каза майка му. — Оттук нататък ще се справим и без теб, макар, разбира се, ако искаш да дойдеш и да ни помогнеш да окачим картините…
— Не, мамо, благодаря, мисля, че двамата ще се справите по-добре сами.
Леонардо протегна ръка.
— Радвам се, че се запознахме, Ецио. Надявам се пътищата ни скоро да се пресекат отново.
— Аз също.
— Повикай някого от прислугата да помогне на Леонардо — обади се Мария.
— Не — възпротиви се художникът. — Предпочитам сам да ги нося. Какво ще стане, ако ги изпуснат? — Той приклекна и вдигна кутията, която Ецио му подаде. — Да вървим — предложи на Мария.
— Насам — упъти го тя. — Довиждане, Ецио. Ще се видим на вечеря. Ела, Леонардо.
Ецио ги изпрати с поглед. Леонардо очевидно заслужаваше уважение.
След обяда, в късния следобед, Джулио пристигна забързан както винаги и му съобщи, че баща му го вика в кабинета си. Ецио последва енергично секретаря по дългия коридор с дъбова ламперия, отвеждащ към задното крило на имението.
— А! Ецио! Влизай, момче! — рече Джовани делово и сериозно. Стана от стола пред писалището, върху което лежаха две дебели писма, увити с тънък пергамент и запечатани.
— Казват, че дук Лоренцо ще се върне утре или най-късно вдругиден — каза Ецио.
— Знам. Ала няма време за губене. Искам да ги занесеш на двамина мои приятели в града. — Той побутна писмата по плота на писалището.
— Да, татко.
— Искам също да прибереш съобщението, което един пощенски гълъб трябва да е донесъл в гълъбарника на площада в края на улицата. Гледай никой да не забележи, когато го вземаш.
— Ще се постарая.
— Добре. Върни се веднага, щом приключиш. Трябва да обсъдим важни неща.
— Разбира се, сър.
— Така че този път си опичай ума. Никакви побоища.
Ецио реши да се заеме първо с гълъба. Здрачаваше се. По това време нямаше много минувачи — малко по-късно флорентинците щяха да се стекат на площада за своята passeggiata8.
Когато стигна целта, забеляза надписи, надраскани по стените зад и над гълъбарника. Почуди се — отскоро ли бяха, или просто не беше ги забелязал преди? Старателно изписан беше стих, познат му от Еклесиаст: „Който трупа познание, трупа мъка“. Малко под него някой беше добавил по-нечетливо: „Къде е пророкът?“.