— Не можа ли баща ти да се откаже? — мрачно попита Родриго, вдигайки крак да срита асасина с ботуш в корема. — Не, той продължаваше да упорства… И ти си същият. Всички асасини сте като комари, които трябва да бъдат смазани. Защо ли този идиот Алберти не те обеси заедно с роднините ти преди двайсет и седем години?
— Дяволът се е вселил не в нас, а във вас — тамплиерите — прекъсна го Ецио, изплювайки един зъб. — Мислехте си, че хората — обикновените, почтените хора — са играчки, които правят каквото вие пожелаете.
— Но, скъпи ми приятелю — отвърна Родриго, нанасяйки разтърсващ удар в ребрата на Ецио, — те са за това. Измет, която трябва да се управлява и използва. Винаги са били и винаги ще бъдат това.
— Оттегли се — задъхано рече Ецио. — Сблъсъкът е безсмислен. По-важният предстои. Но първо ми кажи какво въобще търсиш в Гробницата зад тази стена? Не притежаваш ли вече цялата сила, която ти е нужна?
Родриго изглеждаше изненадан.
— Не знаеш ли какво има тук вътре? Нима великият и могъщ Орден на асасините не е разкрил тайната?
Ехидният му тон сепна Ецио.
— За какво говориш?
Очите на Родриго проблеснаха.
— За Бог! В Гробницата живее Господ!
Ецио бе прекалено зашеметен, за да отговори веднага. Знаеше, че си има работа с опасен луд.
— Чуй, наистина ли очакваш от мен да повярвам, че Бог обитава Ватикана?
— А нима това не е по-логично място от някакво царство върху облак? Заобиколено от пеещи ангели и херувимчета? Прекрасна представа всъщност, но истината е далеч по-интересна.
— И какво търси Господ тук долу?
— Чака да Го освободят.
Ецио си пое въздух.
— Да речем, че ти вярвам. Какво очакваш да направи, ако успееш да отвориш вратата?
Родриго се усмихна.
— Не ме интересува. Със сигурност не търся Неговото одобрение — а само силата Му!
— Мислиш ли, че Той ще я предаде?
— Каквото и да стои зад тази стена, то няма да устои на силата на Ябълката и Жезъла, взети заедно. — Родриго направи пауза. — Те са създадени да повалят божества, независимо от коя религия.
— Но Господ, нашият Бог, е всезнаещ. Всемогъщ. Наистина ли вярваш, че две древни реликви могат да му навредят?
Родриго се усмихна надменно.
— Нищо не знаеш ти, момчето ми. Изградил си образа на Създателя по една стара книга. Книга, създадена — обърни внимание — от човека.
— Но ти си папата! Как смееш да отхвърляш основния текст на християнството?
Родриго се изсмя.
— Наистина ли си така наивен? Станах папа, защото този пост ми даде достъп. Даде ми власт! Смяташ ли, че съм вярвал и на една проклета дума от тази смешна Книга? Тя е пълна само с лъжи и суеверия. Като във всички други религиозни трактати, написани откак човекът се е научил да допира перото до хартията.
— Някои биха те убили за тези думи.
— Вероятно. Но тази мисъл не ми пречи да спя спокойно. — Той спря за миг. — Ецио, ние, тамплиерите, разбираме хуманността и затова я презираме дълбоко!
Ецио изгуби дар слово, но продължи да слуша словоизлиянията на папата.
— Когато свърша работата си тук — продължаваше Родриго, — мисля първо да разформировам Църквата, за да започнат мъжете и жените най-сетне да отговарят за действията си и да бъдат съдени според заслуженото! — Лицето му се разкриви. — Ще се възцари красота — новият свят на тамплиерите, подчинен на разума и реда…
— Как смееш да говориш за разум и ред — прекъсна го Ецио, — когато целият ти живот е подчинен на жестокост и безочие?
— О, знам, че съм несъвършено същество, Ецио — сниши глас папата. — И не се преструвам, че е другояче. Но нали разбираш, че няма награда за морал. Вземаш, каквото можеш, и го задържаш за себе си — на всяка цена. В края на краищата — той разпери ръце, — имаме само един живот!
— Ако всеки живееше по твоите правила — каза Ецио, невярващ на ушите си, — целият свят би бил прояден от лудост.
— Точно така! Сякаш вече не е! — Родриго му размаха пръст. — Май си проспал уроците по история? Само преди няколкостотин години нашите предшественици са живели в мракобесие, тънели са в невежество и суеверия — подскачали от сенките си, плашели се от всичко.
— Отдавна сме загърбили тази епоха и сме не само по-мъдри, но и по-силни.
Родриго отново се изсмя.