Ецио видя на главата й шлем. На рамото й — сова. Той сведе глава.
— Привет, Пророче — проговори Богинята. — Чакам те от десет хиляди лета.
Ецио не смееше да вдигне поглед.
— Добре е, че дойде — продължи видението. — И че Ябълката е у теб. Нека да я видя.
Смутен, Ецио я протегна напред.
— Ах! — Ръката й погали въздуха около Ябълката, но не я докосна. Плодът сияеше и пулсираше. Очите й се впиха в него. — Трябва да говориш.
Килна глава, сякаш преценяваше нещо, и на Ецио му се стори, че по дъгоцветното й лице пробягва усмивка.
— Коя си ти? — осмели се да попита той.
Тя въздъхна.
— О, имената са безброй… Когато умрях, ме кръстиха Минерва. Преди това, Мерва и Мера… и така отново и отново през времето… Виж! — Тя погледна към редицата от саркофази, покрай които беше минал Ецио. Щом посочеше към някой от тях, той засияваше като бледа луна. — Ето и семейството ми… Джуно, когото по-рано наричаха Уни… Юпитер, преди това носил името Тиния…
Ецио се смая.
— Вие сте древните богове…
В далечината се чу се шум като от счупено стъкло — или падането на звезда — но беше нейният смях.
— Не, не сме богове. Ние просто дойдохме… преди. Дори когато още обикаляхме по света, вашият род се мъчеше да разгадае нашето съществуване. Ние бяхме по-напред във времето… Вашите умове не бяха готови още за нас… — Тя замълча за миг. — А вероятно още не са… може би никога няма да са готови. Ала това няма значение. — Гласът й прозвуча по-твърдо. — Но дори да не разбирате нас, трябва да разберете предупреждението ни…
Тя се унесе в мълчание. Ецио го наруши:
— Не разбирам нищо от това, което казваш.
— Дете мое, тези думи не са предназначени за теб… Те са за… — и тя се взря в тъмнината отвъд Гробницата, тъмнина, която нито стените, нито времето можеха да спрат.
— Какво има? — попита Ецио, смирен и уплашен. — За какво говориш? Няма никого другиго тук!
Минерва се наклони над него, близо до него, и той почувства майчина топлина да поглъща цялата му умора, цялата му болка.
— Не искам да говоря на теб, а чрез теб. Ти си Пророкът. — Тя извиси ръце нагоре и покривът на Гробницата се превърна в небесна твърд. Сияйното и ефирно лице на Минерва излъчваше безкрайна скръб. — Ти изигра ролята си… Ти се уповаваш на Него… Но мълчи сега… за да се слеем. — Тя изглеждаше тъжна. — Чуй!
Ецио видя цялото небе и звездите, чу музиката им. Виждаше как се върти Земята, сякаш я наблюдаваше от Космоса. Различи континентите и дори тук-таме по някой град върху тях.
— Когато все още бяхме от плът, а домът ни бе непокътнат, вашият род ни предаде. Нас, които ви създадохме. Нас, които ви дадохме живот! — Минерва замълча. Ако богиня може да рони сълзи, то тя го направи. Изплува картина от битка — диваци се бореха със самоделни оръжия срещу предишните си господари.
— Ние бяхме силни. Но вие бяхте твърде много. И вие, и ние жадувахме война.
Пред очите им изникна нова гледка от Земята, все така сякаш наблюдавана от Космоса. После се отдалечи, смали се и Ецио различи, че тази планета е една от много, в центъра на чиито орбити се намира голяма звезда — Слънцето.
— Толкова бяхме заети със земните грижи, че забравихме да поглеждаме към небесата. А когато го направихме…
Докато Минерва изричаше това, Ецио видя как Слънцето образува огромна огнена корона, пръскайки непоносима светлина, която жулна Земята.
— Дадохме ви Рая. Но враждувахме и превърнахме Рая в пъкъл. Светът горя, докато не остана нищо друго, освен пепел. Всичко трябваше да приключи веднъж и завинаги. Но ние ви създадохме по свой собствен образ. Създадохме ви, за да оцелявате!
Ецио продължаваше да гледа как от пълното унищожение, сякаш причинено на Земята от Слънцето, се протегна една-единствена ръка, покрита с пепел, и през отломките се насочи към небето. Смайващи картини от ветровита равнина преминаха през небето, в което се беше превърнал таванът на Гробницата. През нея крачеха хора — сломени, нереални, но смели.
— И започнахме отначало — продължи Минерва. — Изискваше се сила, жертва и състрадание, но построихме всичко отначало! Когато Земята постепенно се излекува, когато зелените стръкчета отново пробиха изпод щедрата земя… ние си поставихме за цел да не допускаме тази трагедия да се повтори.
Ецио погледна отново към небето. Хоризонт. На него имаше храмове и фигури, каменни надписи, пълни със свитъци библиотеки, кораби, градове, музика и танци — всевъзможни образи от древни времена и древни цивилизации, които не познаваше, но възприемаше като дело на свои сродни същества…