— Изчезвай оттук — нареди мъжът и сам последва заръката.
Ецио се втурна в уличката, а после закриволичи по алеи и пътеки, които познаваше като на длан от нощните скиталчества с Федерико. Гълчавата зад него стихна. Запъти се към реката и намери убежище в изоставена барака, обитавана някога от нощни пазачи, точно зад един от складовете на бащата на Кристина.
В този момент той загърби детството и се превърна в мъж. Непосилната отговорност да отмъсти и да поправи ужасната несправедливост легна върху плещите му като тежка мантия.
Приседна върху купчина разхвърляни чували и усети как цялото му тяло затрепери. Светът му бе погубен. Баща му… Федерико… и Господи, нима е възможно… малкият Петручо… ги нямаше, бяха мъртви, убити. Ецио оброни глава и заплака, неспособен да възпре сълзите от скръб, страх и омраза. Вдигна лице едва след няколко часа — в кръвясалите му очи светеше непоколебима жажда за мъст. В този момент той разбра, че предишният му живот е приключил — момчето Ецио си беше отишло завинаги. Отсега нататък една-едничка цел щеше да осмисля дните му — възмездието.
По-късно през деня, наясно, че стражарите все още го издирват неумолимо, той пое по глухи улички към семейното имение на Кристина. Не искаше да я излага на опасност, но трябваше да си вземе чантата и безценното й съдържание. Скри се в смърдяща на урина тъмна ниша, не смеейки да помръдне дори когато из краката му се защурваха плъхове, докато светлината в прозореца й му подсказа, че вече се готви за лягане.
— Ецио! — извика тя, щом го видя на балкона. — Слава Богу, че си жив. — По лицето й за кратко се изписа безкрайно облекчение, но почти веднага го смени скръб. — Баща ти… братята ти…
Не намери сили да довърши изречението и сведе глава.
Ецио я прегърна и няколко минути постояха така, сгушени в обятията си.
Накрая тя избухна:
— Луд ли си? Защо си още във Флоренция?
— Трябва да се погрижа за едно-две неща — мрачно отвърна той. — Но не мога да остана дълго при теб. Излагам семейството ти на опасност. Ако помислят, че ме укриваш…
Кристина остана безмълвна.
— Дай ми чантата и ще вървя.
Тя я донесе, но преди да му я подаде, попита:
— А какво ще стане с близките ти?
— Те са най-неотложната ми грижа. Трябва да погреба покойниците си. Няма да понеса да ги захвърлят в трап с вар като престъпници.
— Знам къде са ги занесли.
— Откъде?
— Всички в града говорят. Сега там е безлюдно. До Порта Сан Николо са. Между труповете на просяците. Изкопали са ямата. Очакват каруците с вар на сутринта. О, Ецио…
Той отвърна спокойно, но сурово:
— Ще се погрижа татко и братята ми да си отидат както подобава от този свят. Не мога да им осигуря заупокойна служба, ала няма да позволя да опетнят телата им.
— Ще дойда с теб!
— Не! Не знаеш ли какво те чака, ако те заловят с мен?
Кристина сведе очи.
— Трябва да проверя дали майка ми и сестра ми са на сигурно място. Дължа на семейството си и още една смърт. — Той се поколеба. — После ще замина. Навярно завинаги. Въпросът е дали ще ме последваш.
Тя пристъпи назад. В очите й се изписаха безброй противоречиви чувства. Доминираше любовта — дълбока и силна — ала той вече я беше надраснал с години, откакто за пръв път се бяха прегърнали. Тя беше още момиче. Как би могъл да очаква, че ще приеме такава жертва?
— Искам го, Ецио, да знаеш само колко го желая… ала семейството ми… родителите ми няма да го преживеят…
Погледна я нежно. Макар да бяха връстници, преживелиците му през последните дни го бяха принудили да съзрее по-бързо от нея. Той вече нямаше семейство, на което да разчита. Останали му бяха само отговорността и тежкият дълг.
— Не биваше да питам. А и кой знае, може би някой ден, когато сме загърбили всичко това… — Вдигна ръце към врата си и извади изпод яката тежък сребърен медальон на фина златна верижка. Свали го. Върху медальона семпло бе гравирана първата буква от фамилното му име — „А“. — Искам да го вземеш. Моля те.