Ецио се озърна. По-скоро се чудеше накъде да гледа.
— Сигурна ли си, че не сме сбъркали къщата? — попита той Анета.
— Ma certo12! И сестра ми идва да ни приветства с добре дошли!
Елегантна жена — навярно в края на трийсетте, но на вид поне с десет години по-млада, красива като principessa и много по-добре облечена — се запъти към тях от средата на стаята. Прибулената тъга в очите й някак си подсилваше чувствеността й и Ецио — въпреки всичко, което тегнеше в сърцето му — усети, че се поддава на чара й.
Тя протегна към него ръката си с дълги пръсти и много бижута.
— За мен е удоволствие да се запознаем, месер Аудиторе — огледа го тя одобрително. — Анета не пести похвалите по твой адрес. Сега разбирам защо.
Ецио поруменя.
— Оценявам милите ви думи, госпожо…
— Наричай ме Паола, моля те.
Ецио се поклони.
— Нямам думи да изразя благодарността си, че закриляхте майка ми и сестра ми, гос… Паола.
— За мен беше чест.
— Тук ли са те? Може ли да ги видя?
— Не са тук — мястото не е подходящо за тях, а и някои от клиентите ми заемат високи постове в градската управа.
— Тогава, простете ми, но дали това е…?
Паола се засмя.
— Разбира се! Но се надявам да изглежда по-различно от вертепите край доковете! Клиентелата се стича по-късно, но обичаме да сме подготвени — винаги съществува възможност някой да се отбие на път за работа. Пристигаш тъкмо навреме.
— Къде е майка ми? Къде е Клаудия?
— На сигурно място са, Ецио, но е твърде опасно да те заведа при тях сега. Не бива да рискуваме, за да не разкрият укритието им. — Тя го поведе към дивана и седна до него. Междувременно Анета изчезна във вътрешността на къщата по свои дела.
— Смятам, че е най-добре — продължи Паола — да напуснете Флоренция при първа възможност. Ала първо трябва да отпочинеш. Да събереш сили, понеже те чака дълъг и тежък път. Дали би желал…
— Много си любезна, Паола — прекъсна я меко той, — и предложението ти е уместно. Но сега не мога да остана.
— Защо? Закъде бързаш?
Докато разговаряха, Ецио усещаше как постепенно го обзема спокойствие, как бушуващите в ума му мисли се укротяват. Най-сетне се отърси от шока и страха, понеже решението се очерта непоклатимо и ясно като пътеводна звезда.
— Ще убия Уберто Алберти — каза той.
Паоло го изгледа угрижено.
— Разбирам, че копнееш за мъст, но върховният съдия е могъщ човек. Ти не си убиец по природа, Ецио…
„Съдбата ме подтикна“ — помисли си Ецио, ала на глас изрече възможно най-учтиво:
— Спести ми лекцията.
Нищо не можеше да го разколебае.
Паола невъзмутимо довърши изречението:
— … ала аз мога да ти помогна да станеш.
Ецио потисна подозрението.
— И защо искаш да ме научиш да убивам?
Тя поклати глава.
— За да те науча да оцеляваш.
— Не съм убеден, че се нуждая от уроци.
— Знам как се чувстваш — усмихна се тя, — но моля те, позволи ми да поощря вродените ти умения. Възприеми уроците ми като допълнително оръжие в арсенала си.
Започнаха още същия ден. Паола включи в обучението момичетата, които в момента бяха свободни, и доверените си прислужници. В градината с висока ограда зад къщата тя разпредели двайсетина от хората си в пет групи по четирима. Те се заразхождаха из градината, като от време навреме поспираха, разговаряха, разменяха си шеги. Някои от момичетата хвърляха предизвикателни погледи към Ецио и му се усмихваха. Той, който не се разделяше с безценната си кожена чанта, не се поддаваше на чара им.
— Така… — започна Паола. — Дискретността е особено съществена в моята професия. Трябва да се движим по улиците свободно — да ни виждат, но да не ни забелязват. И ти трябва да се научиш как да се сливаш с обстановката и с градските тълпи. — Ецио отвори уста да възрази, но тя вдигна ръка. — Знам! Анета твърди, че не се справяш зле, ала тепърва ще научиш много. Повече, отколкото подозираш. Искам да си избереш група и да се опиташ да се слееш с нея. Не ми позволявай да те разкрия. Помни, че едва си избегнал това по време на екзекуцията.