— Разбира се.
— Защо ми помагаш толкова усърдно, макар да не съм ти близък?
Паола му се усмихна тъжно. Вместо отговор, дръпна ръкава на робата си и разкри бледа и фина ръка — красива, но белязана от гъста мрежа от грозни, тъмни и дълги белези. Ецио видя и разбра. Някога някой беше подлагал на мъчения тази жена.
— И аз познавам предателството — рече Паола.
А Ецио почувства ясно, че е срещнал сродна душа.
5.
Кварталът с оживените тесни улички, където се намираше ателието на Леонардо, не бе далеч от къщата за удоволствия на Паола, ала Ецио трябваше да прекоси просторния и многолюден Пиаца дел Домо. Тук наскоро заучените умения за сливане с тълпата се оказаха особено полезни. От екзекуцията бяха минали десет дни. Алберти навярно смяташе, че Ецио отдавна е напуснал Флоренция, но той не искаше да поема никакви рискове. На същото мнение — съдейки по множеството стражари на площада — явно бе и съдията. Из града несъмнено сновяха и цивилни шпиони. Ецио вървеше със сведена глава, особено докато крачеше между катедралата и Баптистерията, където площадът бе най-оживен. Мина край камбанарията на Джото, вдъхваща респект у обитателите на Флоренция повече от век и половина, и покрай внушителния червен катедрален купол на Брунелески, издигнат едва преди петнайсет години, ала не вдигна очи към тях, макар да забеляза как групи френски и испански туристи се взират нагоре с възторжена почуда и в сърцето му се надигна вълна от гордост за родния град. Беше ли обаче все още негов този град?
Потискайки мрачните мисли, Ецио бързо прекоси южния край на площада и се запъти към ателието на Леонардо. Казаха му, че маестрото си е у дома — в задния двор. Ателието изглеждаше още по-разхвърляно, макар в хаоса да личеше някаква методичност. Към предметите, които Ецио бе забелязал предния път, се бяха прибавили нови, а от тавана висеше странна дървена конструкция, наподобяваща скелет на прилеп. Върху един от стативите беше подпрян голям пергамент в дъсчена рамка. В ъгъла под невъзможно заплетена схема Леонардо бе изписал някакви нечетливи драскулки. Към Аниоло се бе присъединил нов помощник — Иноченто — и двамата се опитваха да сложат донякъде в ред ателието, описвайки вещите, за да не им изгубят дирите.
— В задния двор е — повтори Аниоло. — Просто иди. Няма да има проблем.
Леонардо бе погълнат от прелюбопитна дейност. Навсякъде из Флоренция се продаваха пойни птички. Хората закачаха клетките пред прозорците си, за да се наслаждават на трелите им. Когато песнопойците умираха, просто ги сменяха с други. Край художника бяха подредени дузина клетки и Ецио го видя как придърпва едната, отваря малката вратичка, вдига клетката и наблюдава как конопарчето (в този случай) намира изхода, провира се навън и отлита. Леонардо го проследи зорко как се отдалечава и посегна към друга клетка, но забеляза Ецио.
Усмихна му се обаятелно и топло и го прегърна. После лицето му доби сериозно изражение.
— Ецио! Приятелю мой! Не очаквах да те видя повече след всичко, което преживя. Ала заповядай. Добре си дошъл! Изчакай ме само минутка, няма да се бавя.
Младежът проследи как художникът освобождава една след друга чучулиги, червенушки, дроздове и далеч по-скъпите от тях славеи, наблюдавайки ги внимателно.
— Какво правиш? — почуди се Ецио.
— Всеки живот е ценен — отвърна простичко Леонардо. — Не понасям да виждам сродните ми създания затворени в клетка единствено защото имат прекрасни гласове.
— Само затова ли ги пускаш на свобода? — Ецио подозираше, че има и по-потаен мотив.
Леонардо се ухили, но не отговори направо.
— Вече не ям и месо. Нима горките животни трябва да умират само защото са ни вкусни?
— Иначе фермерите ще останат без работа.
— Могат да отглеждат зърно.
— Каква скука! А и пазарът ще се пресити с пшеница.
— О, забравих, че си finanziatore! Забравям и добрите си обноски. Какво те води насам?
— Ще те помоля за услуга, Леонардо.
— С какво бих могъл да ти помогна?
— Наследих… нещо от баща си, което искам да поправиш, ако можеш.
Очите на Леонардо светнаха.
— Разбира се! Последвай ме! Ще влезем в стаята ми — момчетата както винаги са хвърлили ателието в пълен безпорядък. Понякога се чудя защо изобщо ги наемам.
Ецио се усмихна. Започваше да се досеща защо, ала същевременно усещаше, че първата любов на Леонардо е — и винаги ще си остане — изкуството.