— Давай!
— Дали да не използвам секира? Ще се получи по-чист разрез. — Леонардо извади малка брадвичка от чекмеджето под масата. — Сега постави пръста…
Леонардо вдигна секирата. Ецио се мобилизира. Затвори очи. Чу как острието се забива в дървото — туп! — ала не усети болка. Отвори очи. Секирата беше забита в гредата — на сантиметри от ръката му, която обаче бе непокътната.
— Ти, кучи сине! — викна гневно Ецио, възмутен от безвкусната шегичка.
Леонардо вдигна ръце.
— Спокойно! Просто малко забавление! Жестоко, признавам, ала не устоях. Реших да изпитам решимостта ти. А и първоначално оръжието наистина е изисквало такава жертва. Някаква древна церемония за инициация, доколкото схванах. Но аз го поусъвършенствах. И можеш да си задържиш пръстите. Виж! Острието излиза встрани от тях. Добавих и къса предпазна дръжка, която изскача едновременно с острието. Трябва да държиш пръстите си разперени само докато изскочи. Та така… пръстът ти е в безопасност. Ала няма да е зле да носиш ръкавици, когато използваш камата — много е остра.
Възхитен и благодарен, Ецио бързо забрави яда си.
— Удивително! — възкликна той. Прибра и извади камата няколко пъти, докато свикне с механизма. — Невероятно!
— Абсолютно! — съгласи се Леонардо. — Сигурен ли си, че нямаш и други страници като тази?
— Не, съжалявам.
— Е, слушай тогава — ако случайно ти попадне някоя, непременно ми я донеси. Моля те!
— Имаш думата ми! Колко ти дължа за…?
— За мен беше удоволствие. Много поучително. Няма нужда…
Прекъсна ги хлопане по входа на ателието. Леонардо забърза натам. Аниоло и Иноченто го погледнаха уплашено. Човекът от другата страна на вратата се развика:
— Отворете! По заповед на флорентинската стража!
— Момент! — изкрещя в отговор Леонардо и прошепна на Ецио: — Стой тук.
После отвори вратата и застана на прага, препречвайки пътя на стражаря.
— Ти ли си Леонардо да Винчи? — попита мъжът с отчетлив, авторитетен тон.
— С какво мога да ви услужа? — рече Леонардо и излезе на улицата, принуждавайки стражаря да отстъпи назад.
— Изпратен съм да те поразпитам.
Леонардо се премести така, че да избута стражаря с гръб към вратата на ателието.
— Какъв е проблемът?
— Докладваха ни, че току-що си приютил всепризнат враг на града.
— Аз? Да съм приютявал врагове? Нагла лъжа!
— Кога за последно видя и говори с Ецио Аудиторе?
— С кого?
— Не се занасяй с мен! Знаем, че си бил близък на семейството. Продал си на майката няколко свои драсканици. Ще се наложи май да ти опресня паметта. — Стражарят заби дръжката на алебардата си в корема на Леонардо. Маестрото изпищя болезнено, сгъна се одве и падна на земята. Стражарят го зарита. — По-разговорлив ли си вече? Не си падам по художници с меки китки.
Ецио вече бе успял да се измъкне тихо от ателието и да застане зад стражаря. Улицата изглеждаше безлюдна. Виждаше потната голя шия на мъжа. Беше време да пусне в действие новата си играчка. Вдигна ръка, натисна бутона на механизма и острието безшумно изскочи навън. Със сръчно движение на разтворената си дясна длан той прониза гърлото на стражаря. Безмилостно наточеното острие си проби с леснина път през врата на мъжа. Той се свлече мъртъв още преди да докосне земята.
Ецио помогна на Леонардо да се изправи.
— Благодаря — рече потресеният художник.
— Съжалявам. Не исках да го убивам. Но нямаше време…
— Понякога не ни остава избор. Вече съм свикнал.
— Какво имаш предвид?
— Замесиха ме в случая „Салтарели“.
Ецио си спомни. Преди няколко седмици Джакопо Салтарели — модел на млад художник — бе нарочен, че проституира. Леонардо и още трима артисти бяха обвинени, че покровителстват младежа. Закриха процеса поради липса на доказателства, но клеймото си остана.
— Но в този град не преследваме хомосексуалистите — рече Ецио. — Нали затова германците използват нарицателното „флорентинска наклонност“?
— По принцип е незаконно — суховато отвърна Леонардо. — Налагат глоби. А хора като Алберти…
— Какво ще правим с тялото?
— О! То си е направо дар Божи. Помогни ми да го завлечем вътре, преди да ни видят. Ще го сложа при останалите.
— Дар Божи? Останалите?
— В избата е доста студено. Запазват се по цяла седмица. От време на време вземам по някой непотърсен от никого труп от болницата. Неофициално, разбира се. Правя им дисекция — помага ми за проучванията.