Ецио изгледа заинтригувано приятеля си.
— Какво?!
— Казах ти вече — интересно ми е да изследвам устройството на нещата.
Те извлякоха тялото извън полезрението на минувачите и Леонардо и двамата му помощници го понесоха по каменните стъпала към зимника.
— Ами ако изпратят някого да го търси? Да провери какво е станало с него?
— Ще отрека да съм го виждал — сви рамене Леонардо и намигна. — А имам и влиятелни приятели.
Ецио се смая.
— Е, изглеждаш доста самоуверен…
— Само не споменавай никому за инцидента.
— Няма. Благодаря ти за всичко, Леонардо.
— За мен беше чест. И не забравяй… — очите му светнаха алчно — ако намериш още страници от книгата, да ми ги донесеш. Кой знае какви други проекти съдържа.
— Обещавам!
Ецио се върна в дома на Паола в приповдигнато настроение, макар да не забрави да се прикрие сред множеството, докато крачеше към северната част на града.
Паола го приветства с облекчение.
— Забави се повече, отколкото очаквах!
— Леонардо е от бъбривите.
— Ала не е вършил само това, надявам се?
— О, не. Виж!
Той й показа закрепената на китката му кама. Извади я изпод ръкава си с ефектен размах и доволна момчешка усмивка.
— Впечатляващо!
— Да — огледа възторжено острието Ецио. — Ще трябва да се поупражнявам, за да не си отрежа някой пръст.
Паола го изгледа сериозно.
— Е, Ецио, вече си готов. Аз ти преподадох необходимите умения, Леонардо поправи оръжието ти. — Тя си пое дъх. — Сега трябва да осъществиш намисленото.
— Да — тихо отвърна Ецио, а лицето му отново помръкна. — Въпросът е как да се добера до месер Алберти.
— Дук Лоренцо се е върнал в града — замислено подхвана Паола. — Не е доволен от екзекуциите, извършени от Алберти в негово отсъствие, ала няма как да се опълчи на съдията. Както и да е… утре вечер маестро Верокио ще демонстрира последното си творение в Санта Кроче. Ще присъства каймакът на флорентинското общество, включително Алберти. — Тя го погледна. — Смятам, че и ти трябва да отидеш.
Ецио разбра, че скулптурата, която щяха да приветстват, е бронзова статуя на Давид — библейския герой, с когото градът се идентифицираше заради местоположението си между двама Голиати — Рим на юг и алчните за нови земи френски крале на север. Семейство Медичи бе възложило на Верокио да извае статуята, която трябваше да се възправи на Палацо Векио. Маестрото се бе заел с нея преди три-четири години. Носеха се слухове, че главата е изваяна по подобие на лика на най-красивия чирак на Верокио по онова време — някой си Леонардо да Винчи. Във всеки случай събитието се очакваше с нетърпение и хората вече обсъждаха какво да облекат през въпросната вечер.
Други грижи вълнуваха Ецио.
— Наглеждай майка ми и сестра ми, докато ме няма — помоли той Паола.
— Сякаш са моя кръв — обеща Паола.
— А ако нещо се случи с мен…
— Не губи вяра и няма да се случи.
Идната вечер Ецио пое отрано към Санта Кроче. Няколко часа се подготвя — упражнява се с новото оръжие, докато реши, че се справя задоволително. Мислите му се връщаха към сетните мигове на баща му и братята му, а грубият глас, с който Алберти бе произнесъл присъдата, кънтеше ясно в главата му.
Когато наближи Санта Кроче, различи две фигури, крачещи пред него малко встрани от група телохранители, върху чиито униформи блестяха значки с по пет червени кръга на жълт фон. Двамата очевидно спореха. Ецио избърза напред, за да ги чува. Те спряха пред портала на църквата, а той се притаи незабелязано наблизо. Мъжете си разменяха остри реплики. Единият беше Уберто Алберти, другият — строен млад мъж, наближаващ трийсетте, с издаден нос и волеви черти, пищно облечен, с червена шапка и мантия, над която носеше сребристосивкава туника. Дук Лоренцо — Il Magnifico, Великолепния, както го наричаха поданиците му за омерзение на семейство Паци и тяхната фракция.
— Не можеш да ме виниш — казваше Алберти. — Действах на базата на информация и неоспорими улики. Действах законно и изпълнявах служебния си дълг!
— Не! Ти престъпи границите, Алберти, и се възползва от отсъствието ми. Аз съм повече от недоволен.