Малобройната тълпа, която неизбежно се беше събрала, възнагради Ецио с бурни аплодисменти. Той се поклони усмихнато, ала когато се обърна, разбра, че навярно е намерил нов приятел, но пък със сигурност си е спечелил непримирим враг.
— Остави Кристина да поспи! — повтори Федерико, изтръгвайки Ецио от размислите му.
— Ще имам време — после — отговори той. — Трябва да я видя.
— Добре, щом трябва. Ще гледам да те покрия пред татко. Но се пази — хората на Виери сигурно още обикалят наоколо.
Федерико се спусна по кулата, прекоси покрива и скочи върху каруцата със сено, спряла на пътя, който водеше към дома им.
Ецио го проследи с поглед и реши да последва примера му. Колата със сено изглеждаше далеч-далеч под него, ала той си припомни наученото, овладя дишането си, успокои се и се съсредоточи.
После литна във въздуха, предприемайки най-дългия скок в досегашния си живот. За секунда му мина мисълта, че може да не улучи целта, ала потуши моментната паника и се приземи благополучно сред сеното. Истински скок в бездната! Останал без дъх, ала на седмото небе от успешния опит, Ецио рипна на улицата.
Слънцето тъкмо изплуваше над източните хълмове, ала почти не се мяркаха хора. Ецио се канеше да поеме към имението на Кристина, когато чу отекващи стъпки. Отчаяно търсейки укритие, той се сгуши в сянката на църковната порта и затаи дъх. Край близкия ъгъл сви Виери, придружен от двамина телохранители на семейството.
— Най-добре да се откажем, шефе — каза по-възрастният телохранител. — Отдавна са се прибрали.
— Убеден съм, че са тук някъде — отсече Виери. — Буквално ги надушвам.
Тримата обиколиха площада около църквата, но явно не възнамеряваха да си тръгват. Слънцето скъсяваше сенките. Ецио предпазливо пропълзя в прикритието на сеното и лежа там сякаш цяла вечност, нетърпелив да поеме по пътя си. По едно време Виери мина толкова наблизо, че Ецио наистина долови миризмата му. Най-сетне Виери махна ядосано на хората си да продължават нататък. Ецио не помръдна още известно време, после излезе от копата сено и въздъхна облекчено. Изтупа дрехите си и бързо прекоси късото разстояние, което го делеше от Кристина, молейки се всички в дома й още да спят.
Имението тънеше в тишина, ала Ецио предположи, че в задното крило слугите навярно вече разпалват готварските пещи. Знаеше кой е прозорецът на Кристина. Подхвърли шепа чакъл по капаците, които изтракаха оглушително. Зачака с разтуптяно сърце. Накрая капаците се разтвориха и Кристина се появи на балкона. Нощницата й очертаваше сладостните контури на тялото й. Обзе го непреодолимо желание.
— Кой е? — тихо попита тя.
Той отстъпи назад, за да го види.
— Аз съм!
Кристина въздъхна, макар и доброжелателно.
— Ецио! Знаех си!
— Ще ми позволиш ли да се кача, mia colomba2?
Тя хвърли поглед през рамо и отговори шепнешком:
— Добре. Но за минутка.
— Достатъчно ми е.
— Нима? — усмихна се тя.
— Не — объркано запелтечи Ецио. — Съжалявам, нямах това предвид. Нека ти покажа…
Той се озърна да се увери, че улицата все още е безлюдна, и пъхна крак в една от забитите в сивата каменната стена железни халки, за които връзваха конете. Повдигна се и се закатери, откривайки с леснина опори за нозете и ръцете си в грубо одяланите камъни. В миг прескочи балюстрадата и Кристина се хвърли в обятията му.
— О, Ецио! — въздъхна тя, когато се целунаха. — Каква е тази рана? Какво си правил?
— Дреболия. Най-обикновена драскотина. — Той замълча и се усмихна. — След като се качих дотук, може би ще ми позволиш да вляза? — нежно помоли.
— Къде?
— В спалнята ти, разбира се — невинно уточни той.
— Е, може би… Ако наистина ти е достатъчна само минута…
Те влязоха прегърнати в обляната от топла светлина стая на Кристина.
Час по-късно ги събудиха слънчевите лъчи, струящи през прозорците, трополящите по улицата каруци и хора и — най-лошото — гласът на бащата на Кристина, който отвори вратата на спалнята.
— Кристина — подхвана той, — време е да ставаш, момиче! Учителят ти ще дойде всеки… Какво, по дяволите става? Кучи син!
Ецио целуна Кристина бързо, ала силно.
— Налага се да вървя май — каза той, грабна дрехите си и излетя през прозореца.
Спусна се по стената и тъкмо навличаше костюма си, когато Антонио Калфучи се появи на балкона с нажежено от гняв лице.