— Perdonate, Месере — опита се да го умилостиви Ецио.
— Ще ти дам аз едно „извинете, господине“! — кресна Калфучи. — Охрана! Охрана! Хванете този cimice3! Искам главата му! И топките му!
— Извиних се… — подхвана Ецио, ала портите на имението вече се отваряха и телохранителите на Калфучи се спуснаха към него с извадени мечове. Недооблеченият младеж хукна по улицата, заобикаляйки каруците и разблъсквайки гражданите, изпречили се на пътя му — богати предприемачи в строги черни костюми, търговци в кафяво-червени облекла, скромни хорица в домашнотъкани туники и накрая — църковна процесия, с която се сблъска толкова неочаквано, че едва не събори статуята на Дева Мария, понесена тържествено от монасите в черни качулати мантии. Шмугваше се из тесни алеи и прескачаше стени. Най-сетне се осмели да спре и да се ослуша. Тишина. Стихнали бяха крясъците и ругатните, с които гражданството го изпращаше. Беше сигурен, че и телохранителите са изгубили дирите му.
Надяваше се само сеньор Калфучи да не го е разпознал. Кристина не би го издала за нищо на света. Освен това щеше да умилостиви баща си, който я обожаваше. А и да е разбрал, Ецио не беше лоша партия. Баща му ръководеше една от най-големите банки в града — някой ден можеше да удари в земята банката на фамилия Паци и кой знае, дори тази на Медичите.
Ецио тръгна към къщи по най-глухите улички. Първо го посрещна Федерико, който го изгледа мрачно и поклати злокобно глава.
— Няма да ти се размине — каза той. — Предупредих те.
2.
Кабинетът на Джовани Аудиторе беше на първия етаж и гледаше към градините зад имението през два двойни прозореца, които водеха към просторен балкон. Стаята бе облицована с тъмна спираловидна дъбова ламперия, чиято строгост донякъде смекчаваха дърворезбите по тавана. Две писалища стояха едно срещу друго, като по-голямото принадлежеше на Джовани. По стените имаше рафтове, пълни със счетоводни книги и свитъци, от които висяха тежки червени печати. Обстановката говореше на всеки посетител: тук ще намериш изобилие, почтеност и доверие. Като глава на международната банка „Аудиторе“, осигуряваща заеми предимно на германските кралства в рамките на — поне номинално — Свещената римска империя, Джовани Аудиторе добре съзнаваше отговорността, която постът му налага. Надяваше се двамата му големи синове да побързат да се вразумят и да му помогнат да носи тежкото бреме, наследено от баща му. Засега обаче не съзираше такива признаци. Въпреки това…
Иззад писалището той изгледа сърдито средния си син. Ецио бе застанал до другото бюро, освободено от секретаря на Джовани, който излезе, за да остави насаме бащата и сина да проведат, както се опасяваше Ецио, едно много болезнено събеседване. Беше ранен следобед. Цяла сутрин мисълта за срещата глождеше Ецио, въпреки че използва времето и за няколкочасов освежителен сън. Предположи, че и баща му е искал да му предостави тази възможност, преди да го смъмри.
— За сляп и глух ли ме смяташ, сине? — избоботи Джовани. — Мислиш ли, че не научих всичко за снощния бой с Виери де Паци и шайката му край моста? Понякога, Ецио, се съмнявам дали си по-добър от него фамилия Паци са опасни врагове.
Ецио отвори уста, ала баща му вдигна предупредително длан и продължи:
— Позволи ми да довърша! — Пое дъх. — И сякаш това е недостатъчно, та се осмеляваш да ухажваш Кристина Калфучи, дъщерята на един от най-преуспелите търговци в цяла Тоскана. На всичкото отгоре се въргаляш в собственото й легло! Непростимо! Не мислиш ли изобщо за репутацията на семейството си? — Джовани замълча и Ецио с изненада долови как баща му почти незабележимо намигва. — Досещаш се на кого ми приличаш, нали?
Ецио сведе глава, но се сепна, когато баща му стана, прекоси стаята и широко усмихнат, го прегърна през рамо.
— Ти, малък дяволе! Приличаш на мен, когато бях на твоите години. — Джовани обаче тутакси възвърна сериозното си изражение. — Не си въобразявай обаче, че не бих те наказал безмилостно, ако не се нуждаех толкова много от теб. Иначе — запомни ми думите — щях да те пратя при наемниците на чичо ти Марио. Така ще се научиш на ум и разум! Ала разчитам на теб и макар явно да нямаш ум да го прозреш, нашият град преживява критични времена. Боли ли те главата? Виждам, че си свалил превръзката.
— Много по-малко, татко.
— Надявам се тогава нищо да не възпрепятства работата, която съм ти отредил до края на деня.