Выбрать главу

Роман Романов

Репортаж до последната минута

Алеята на космонавтите е особено красива през есента. Косите лъчи на залеза, проникващи през разноцветните листа на добре поддържаните дървета, се плъзгат по бронзовите бюстове на героите-космонавти, подредени по цялата дължина на алеята.

За вървящите по алеята хора — пейзаж привичен. Едни бързат с умислени лица, други просто се разхождат сред шпалира от звездни герои и обсъждат от земни по-земни неща. Само двама души бавно преминават от една скулптура към друга, без, увлечени в разговора си, да забелязват хорския поток.

— Знам, че добре познавате историята на космонавтиката — обръща се към по-младия си събеседник възрастен, висок, с атлетична фигура човек. — Има обаче едно събитие от усвояването на Космоса, с което, мисля, не сте достатъчно запознат и което изобщо… Работата е там, че когато се връщаме с успехи, с победи, пътят ни в Космоса става всеобщо достояние. А виж, когато несполука някаква има там или… — Той направи многозначителна пауза. — Тогава всеки сам трябва да се досеща…

— Какво имате предвид? — заинтригувано попита по-младият.

— Искам да ви покажа паметника на един все още неизвестен за вас герой, изключителния подвиг на когото вие като журналист и писател-фантаст трябва да познавате в подробности.

Бавно продължиха край дългата редица бюстове на герои на Космоса и спряха, загледани в бронзовата скулптура на човек с оплешивяваща глава.

— Ето — каза възрастният командир на младия си събеседник, като посочи бюста на космонавта, — това е Григорий Одиноков, роден през 2020 година. Той не е само космонавт… Днес можем да говорим за него като за учен. Да, да… Той преодоля всички трудности по подготовката на космонавтите, за да работи в Космоса с единствената цел да провери своята космологична хипотеза.

— И що за хипотеза е това? Да не би пак нещо, свързано с извънземните? — пошегува се журналистът.

— Не… — стараейки се да запази сериозността на разговора, каза командирът. — Одиноков твърдеше, че движението на кометите става не само под действието на привличането на Слънцето и планетите.

Той упорито доказваше, че опашката на кометата е не просто резултат от изпаряването на леда и отделящите се заедно с газовете твърди частици, а че тази опашка е образувана още и от поток газове, изхвърлян от недрата на кометното ядро, който поток й придава допълнително ускорение. Специалистите му възразяваха, но той държеше на своето: че тази „природна“, естествена реактивна сила от изригването на кометното ядро е причината и за силно изтеглените орбити на кометите.

— Ако в кометата съществуваше такъв „механизъм“, тя завинаги би напуснала Слънчевата система — иронично забеляза журналистът.

— Това е логично — каза командирът. — Впрочем, то се и случва…

— Но как би могъл да докаже тези свои предположения? — попита журналистът, разглеждайки скулптурата от всички страни.

— Той писа статии, дори фантастични разкази на тази тема, но не му ги отпечатаха. Веднъж дори се изказа пред научния съвет в Института по геохимия и физика на минералите към Академията на науките. Учените обаче дори не обсъдиха доклада му…

Впрочем един от видните астрофизици всъщност се изказа. Застана пред катедрата и произнесе само една фраза: „Защо ли слушаме тези дилетантски брътвежи?“

Тази фраза буквално го смаза. И тогава той реши да тръгне по друг път. Беше волеви човек. Извоюва правото да постъпи в отряда на космонавтите. Стратегическият му план беше да уреди полет до поредната приближаваща се комета. Със собствените си очи да види как и откъде се ражда приказният неин шлейф, наистина ли това е природен реактивен снаряд?

Слънцето се скриваше зад хоризонта. Алеята беше опустяла, но редките минувачи също спираха край бюста, опитвайки се да разберат с какво е заинтересувала двамата събеседници именно тази скулптура.

Командирът бащински сложи ръка на рамото на младия човек и го поведе към близката пейка.

— За околните Одиноков беше малко чудак, по-точно, фанатик. След като изгуби всяка надежда да докаже верността на своите идеи, той стана отличен космонавт и мечтаеше за времето, когато ще му се удаде възможност да се докосне до комета. Да кацне на нея и да предаде репортаж на Земята…

— Репортаж, разхождайки се по кометата? — Младежът се замисли. — Започвам да си спомням нещо от историята на космонавтиката. Сближаване на космически кораб с комета през 2045 година… Но тогава аз бях съвсем малък.

— А аз не само помня това събитие, но и добре го познавам, защото бях ръководител на полета — развълнувано каза командирът. — Одиноков най-после успя да изтръгне разрешение да лети към комета и да се опита да кацне на ядрото й.