Скот Линч
Републиката на крадците
(Книга 3 от Джентълмените копелета)
На Джейсън Маккри —
един човек, който за своето време
изигра много роли.
Пролог
Пазачът
Поставете стотина гладни сираци крадци в тъмна кухина от куполи и тунели под нещо, което някога е било гробище, и ги оставете под надзора на един отчасти сакат старец, и тогава бързо ще осъзнаете, че ръководенето им се е превърнало в деликатна работа.
Създателя на крадци, спотайващото се високопреосвещенство на царството на сираците под Хълма на сенките в стария Камор, все още не бе толкова грохнал, че който и да е от кирливите му малки повереници да се надява да му се противопостави сам. Въпреки това той беше бдителен за ориста, която се криеше в посягащите да сграбчат ръце и вълчите тласъци на тълпата — тълпа, която чрез обучението си се стремеше да направи още по-хищна с всеки отминаващ ден. Облицовката на реда, от която зависеше животът му, в най-добрия случай беше несъществена като влажна хартия.
Самото му присъствие можеше да наложи пълно подчинение, в определен предел, разбира се. Докъдето стигаше гласът му и собствените му сетива можеха да усетят непослушание, сираците му бяха питомни. Но за да удържа парцаливата си чета изправна, когато беше пиян или спеше, или куцукаше в града по работа, беше от съществено значение да ги направи нетърпеливи съдружници в тяхното лично подчиняване.
Той бе моделирал повечето от най-едрите, най-възрастни момчета и момичета от Хълма на сенките във вид почетна гвардия, гарантирайки им мизерни привилегии и случайни огризки от полууважение. От по-голямо значение беше, че се трудеше усилено да държи всеки един от тях в убийствен страх от себе си. Никой провал не беше посрещан с нищо друго освен болка или обещание за болка, а истински непокорните имаха навика да изчезват. Нямаше илюзии, че някой от тях е отишъл на по-добро място.
Затова той си подсигуряваше малкото избрани от него да пристъпват със страх, да нямат друг избор, освен да изливат неудовлетвореността си (и така да налагат равностоен страх) над следващите по възраст и по големина деца. Те на свой ред потискаха следващата най-слаба шайка жертви. Стъпка по стъпка страданието биваше разпръсквано, а авторитетът на Създателя на крадци се изливаше като геоложко налягане до най-смирената периферия на неговата камара сираци.
Системата, сама по себе си, бе достойна за възхищение, ако, естествено, не се случеше така, че да сте част от външната периферия — малките, чудаците, онези без приятели. В техния случай животът в Хълма на сенките бе като ритник в лицето на всеки час от всеки ден.
Локи Ламора беше на пет или шест, или на седем години. Никой не знаеше със сигурност, а и никой не се интересуваше. Той беше необичайно дребен, безспорно чудат и определено нямаше приятели. Дори когато се влачеше сред голяма смрадлива група сираци, един сред десетки, той вървеше сам и изключително добре си го знаеше, мамка му.
Времето за среща. То бе лошо време под Хълма. Движещият се поток от сираци обграждаше Локи като непозната гора, таяща беди навсякъде.
Първото правило, за да оцелееш през този стадий, бе да избягваш вниманието. Докато мърморещата армия от сираци се насочваше към големия купол в средата на Хълма на сенките, където ги бе привикал Създателя на крадци, Локи местеше поглед от ляво надясно. Трикът беше да забележиш познатите побойници от безопасно разстояние, без да ги поглеждаш очи в очи (нямаше нищо по-лошо, това бе най-голямата грешка на света), и тогава да се преместиш, така че между тебе и всяка заплаха да има неутрални деца, докато заплахата не отмине.
Второто правило бе да избегнеш да отговориш, когато първото правило се окаже недостатъчно, както често и ставаше.
Тълпата се раздели зад него. Както всяка плячка, Локи имаше силно развит инстинкт за приближаваща беда. Имаше достатъчно време да присвие глава, и после последва ударът — остър и силен, точно между лопатките му. Той се натресе в стената на тунела и едвам съумя да остане на крака.
Познат смях последва удара. Това беше Грегор Фос, с години по-голям и с петнайсет килограма по-тежък — толкова отвъд силите за отбрана на Локи, колкото и Херцога на Камор.
— Богове, Ламора, каква слаба и скапана ругатня си само! — Грегор сложи ръка на темето на Локи и почна да го бута напред, както главата му все още се опираше на влажната кална стена, докато челото му не се удари болезнено в една от старите дървени подпори на тунела.