— Не мога да повярвам. Но вие, двамата идиоти, дължите вечерята си на подпалвача на Теснините. Разбирате ли точно какъв ад ще ни се изсипе върху главите, ако някога гъкнете и думичка на някого?
— Разбирам — каза Там.
— Много ще се ядосам, ако някога чуя каквото и да било. — Бет продължи. — Каквото и да било! Чу ли ме, Беззъбко?
Горкият окаяник кимна и отново започна да смуче кокалчетата си.
— Да се връщаме в Хълма тогава. — Бет притегна кърпата и нагласи шапката си. — Ще задържа нещата и ще ги предам на господаря лично. И нито дума за станалото. На никого.
Тя продължи да стиска Беззъбко за ръка, вече по навик, през целия път обратно до гробищата. Там я следваше по петите, изглеждайки изтощен, но и облекчен. Локи вървеше последен, правейки планове в пълния размер на абсолютно недостатъчния си опит. Какво беше казал или направил погрешно? Какво не бе преценил правилно? Защо тя не беше възхитена от него за това, че ѝ спести толкова много главоболия?
Бет не му каза нищо повече през остатъка от прибирането им. И тогава, преди да може да намери извинение да я заговори отново, тя си тръгна, изчезвайки в тунелите, които водеха към личното царство на Бандата на джамджиите, където той не можеше да я последва.
Тази нощ Локи бе начумерен, изяждайки малко от вечерята, която пъргавите му пръсти бяха спечелили, мръщейки се не на Бет, а на себе си, че я беше отблъснал по някакъв начин.
Изминаха дни, дни, по-дълги от всички, които Локи някога бе преживявал, защото сега имаше и нещо друго, което да поглъща вниманието му отвъд краткото вълнение от ежедневните престъпления и неизменните правила за оцеляване.
Бет не напускаше мислите му. Той сънуваше нея и начина, по който косата ѝ се бе разстлала изпод шапката и бе уловила светлината, процеждаща се през гъстата растителност на Мара Камораца. Странно, в сънищата му тази коса бе напълно червена от краищата до корените, недокосната от багрила или дегизировка. Цената на тези сънища бе, че се събуждаше с ледено, сурово разочарование и лежеше в тъмнината, борейки се със загадъчни емоции, които никога преди това не го бяха измъчвали.
Трябваше да я види отново. Някак.
Отначало питаеше надеждата, че заточението му в бандата от размирници може да е постоянно, че Бет може да им е отговорник по-продължително. За съжаление, Създателя на крадци, изглежда, нямаше такива планове. Локи бавно започваше да разбира, че ако иска да има още един шанс да я впечатли, ще трябва да се напъне.
Беше трудно да наруши правилата, които сам си създаде, да не говорим за тези, които се изискваха от някого в неговата нисша позиция. И все пак той започна по-често да се скита из кухините и тунелите на своя дом, излагайки се на малтретиране и подигравки от страна на по-големите, отегчени деца, защото нямаше търпение да зърне Бет. Правеше се на умрял. Не реагираше. Правило номер едно и правило номер две. Чувстваше се почти добре, че си докарва натъртвания поради искрена причина.
По-долните сираци от Хълма (а това ще рече — почти всички от тях) спяха заедно на пода на подобните на сиропиталище странични кухини, по няколко дузини във всяка. Когато сънищата му го стряскаха през нощта, Локи се опитваше да остане буден, да си отваря ушите, за да чува повече от шумоленето и мърморенето на тези около себе си, да засече влизането и излизането на Бандата на джамджиите, тръгнали по тайните си задачи.
Преди това той винаги спеше на сигурно място в средата на хъркащите си другари или до някоя хубава, всяваща спокойствие стена. Сега рискуваше с място във външния край на сгушените деца, откъдето можеше понякога да вижда хора из тунелите. Всяка сянка, която преминаваше, и всяка стъпка, която чуваше, все пак можеше и да е нейна.
Успехите му бяха малко. Той няколко пъти я видя на вечерното хранене, но тя нито веднъж не му проговори. Ако наистина изобщо го забелязваше, справяше се изключително добре с това да не го показва. А за Локи да се опита да я заговори по своя собствена инициатива, докато бе обградена от приятелите си Джамджиите, а те, от своя страна, от по-големите побойници от Уличкарите… Нямаше нищо по-фатално. Затова той правеше всичко по немощните си възможности да се спотайва и да я шпионира, попивайки удоволствието от пърхането в стомаха си, когато успееше да я погледне дори и за секунда. Тези мимолетни погледи и усещания изплащаха дългите дни на разочароващи копнежи.
Още дни, още седмици преминаваха в мъгливата вечност на детското чувство за време. Светлите кратки моменти, прекарани в присъствието на Бет, когато той наистина ѝ говори, а тя му отвръща, биваха излъсквани до блясък в паметта на Локи, до степен, че самият му живот все едно бе започнал тогава.