Републиката на крадците [bg]

— Върви по дяволите — прошепна Локи. — Върви по…

Веслин го прекъсна с нов силен ритник точно на същото място и каза:

— Грегор! Имаме си истински проблем тук. Този не е наред с главата. Забравил е какво може и какво не може да говори на такива като нас.

— Имам точно каквото му трябва, Вес. — Грегор изрита Локи между краката. Устата на Локи се отвори, но нищо не излезе от нея освен мъчително сухо свистене.

— Дай на малкия лайномаз да се разбере! — Веслин се захили, когато двамата с Грегор започнаха да обработват Локи с внимателно прицелени силни ритници. — Харесва ли ти така, Ламора? Харесва ли ти какво отнасяш, като си позволяваш да важничиш?

Само забраната на Създателя на крадци да се извършват явни убийства сред неговите сираци, спаси живота на Локи. Без съмнение, момчетата щяха да го направят на пестил, ако нямаше после да заплатят за забавлението със собствените си вратове, но дори и сега почти прекрачиха границата.

Изминаха два дни, преди Локи да може да се движи достатъчно добре, за да работи отново, а през този интервал, поради лисата на приятели, които да се грижат за него, беше измъчван от глад и жажда. Но не бе доволен от възстановяването си и нямаше радост в завръщането му към работата.

Отново се зае с това да се преструва на умрял, пак започна да се крие по ъглите, пак се върна към правило номер едно и правило номер две. Отново бе съвсем сам в Хълма.

Първа книга Нейната сянка

Не мога аз сега да ти го кажа —
когато ветровете веят и бучат.
Недей да духаш в мене повече.
И ветровете най-накрая шепнат:
„Навярно ще го чуеш някой следващ път“.

Карл Сандбърг,

от „Големият лов“

Ще ме разкрие твоят крехък поглед,
макар да съм като затворили се пръсти.
Отваряш се листенце по листенце
(с докосване и тайнствено, и ловко) —
тъй както първата си роза отваря пролетта.

Е. Е. Къмингс,

от „Някъде отвъд, където никога не съм пътувал радостно“

Първа глава Нещата стават все по-зле

1.

Слабата светлина, напираща през клепачите му, го извади от съня. Светлината се натрапваше, усилваше се, караше го да мига замаяно. Отворен прозорец пропускаше благия следобеден въздух и свежата миризма на вода. Не е Камор. Звуци на вълни, плискащи се по пясъчен плаж. Изобщо не беше Камор.

Отново се беше овъртял в чаршафите си, лекомислено. Чувстваше върха на езика си като изсушена на слънцето кожа. Напуканите устни се отделиха една от друга, когато попита дрезгаво:

— Какво правя…

— Тихо. Не исках да те будя. Стаята се нуждаеше от малко въздух.

Черно петно отляво, горе-долу с височината на Джийн. Подът скърцаше под местещата се фигура. Меко шумолене на плат, разтваряне на кесия с монети, дрънчене на метал. Локи се изправи на лакти, подготвен за замайването. То настъпи без закъснение.

— Сънувах я — промърмори той. — Времето, когато… когато се срещнахме за пръв път.

— Нея?

— Нея. Знаеш.

— Ах. Каноничната тя — Джийн коленичи до леглото и му подаде чаша вода, която Локи взе с треперещата си лява ръка и отпи с благодарност. Светът бавно идваше на фокус.

— Толкова ярко — каза Локи. — Мислех си, че мога да я докосна. Да ѝ кажа… колко съжалявам.

— Това ли е най-доброто, на което си способен? Да сънуваш жена като тази и всичко, което си успял да измислиш за времето, което си имал с нея, е да се извиниш?

— Едва ли мога да контрол…

— Това са твоите сънища. Поеми юздите.

— Бях само едно малко момче, в името на боговете.

— Ако пак се появи, премести нещата с десет или петнайсет години напред. Искам да видя малко изчервяване и заекване следващия път, когато се събудиш.

— Отиваш ли някъде?

— Излизам за малко. Да си направя обиколката.

— Джийн, няма смисъл. Престани да се измъчваш.

— Приключи ли? — Джийн взе от него празната чаша.

— Съвсем не. Аз…

— Няма да се бавя. — Джийн остави чашата на масата и механично изтръска реверите на палтото си, отивайки към вратата. — Почини си.

— Няма ли да се вслушаш в здравия разум, мамка му?

— Знаеш какво казват за подражанието и ласкателството.

Вратата се затвори и Джийн изчезна навън, по улиците на Лашейн.