Минутите минаваха. Сребърни сенки на облаци се сливаха над тъмните покриви. Поне откри, че ръцете ѝ отново поемат инициативата от сърцето и ума ѝ. Печатът падна, преди да го осъзнае, и писмото се плъзна от плика. Познаваше този почерк както своя собствен. Изведнъж усети, че зъбите ѝ тракат.
„Проклятие, жено, уязвима си пред него, защото искаше да се оставиш да бъдеш уязвима! Направи го!“ После прочете:
Скъпа Сабета,
Дадох указания на Д. да ти предаде това писмо лично, затова егоистично злоупотребих и написах името ти. Иска ми се да го повтарям на глас, отново и отново, но се страхувам, че дори и сам в тази стая, ще приличам на безумец; страхувам се, че някак ще усетиш, че се държа като пълен идиот. Поне когато ти го написах, можех да го гледам колкото дълго искам. Продължава да отвлича вниманието ми. Как може която и друга написана дума да му съперничи? Ще бъде дълга нощ.
Предполагам, че е подобаващо за странния ход на любовните ни отношения толкова голяма част от тях да се състои от мои извинения. Иска ми се да си мисля, че имам талант за това. Боговете са ми свидетели, имал съм много възможности и причини да се упражнявам.
Сабета, съжалявам. Погледнах под лупа всичко, което казах и направих, откакто дойдох в Картейн, и вече разбирам, че когато се завърнах, избягал от принудителната си почивка, казах някои неща, които нямах право да казвам. Измамата ти ме обиди. Смесих работата с личните неща и съградих такава кула от самодоволството си, че можеше да пробие тавана. Заради това, и не за първи път, дълбоко се срамувам. Не бях прав да правя такива сцени.
Сабета ахна и рязко пое хладния въздух, изведнъж осъзнавайки, че е сдържала дъха си. Какво очакваше? Със сигурност не беше това.
Спомняш си, веднъж ти казах, че ти давам цялото си доверие като на моя заклета сестра, моя приятелка и любовница. Абсолютното доверие е нещо, което може да бъде дадено единствено без никакви съображения и резерви, нещо, което може да бъде взето обратно само ако е било безсмислено поначало.
Не си го вземам обратно. Не мога да си го взема обратно.
Изигра ме честно, използвайки нещо, което ти дадох доброволно. С теб съм глупак не само инстинктивно, но и по избор. Сега ти се извинявам — не за да моля за съчувствие, а защото е въпрос на проста истина и на обичта, която ти дължа, преди да имам правото да кажа каквото и да било друго.
Размишлявах толкова дълго и с ярост над твърденията на Търпение за миналото ми, че от този въпрос направо ми се повдига. Въпреки че отчаяно се моля в крайна сметка скептицизмът на Д. да бъде оправдан, трябва да призная, че няма обяснение, което да ми се струва убедително. В миналото ми има сенки, които паметта ми не може да осветли, и ако за теб това е обезпокоително, моля те да ми повярваш, че не те виня. Историята на Търпение разтърси и двама ни и все още е загадка как ще се справя с нея.
Как ти ще се справиш с нея, това трябва да оставя и оставям на теб не поради отчаяние или примирение, а от уважение към съвестта си — този счупен часовник, за който вярвам, че в момента бие един от редките си точни часове. Достатъчно е да ми кажеш, че желаеш да поддържаме тази дистанция помежду ни, и това винаги ще бъде достатъчно. Знай, че само една дума ще ме върне тичешком към теб, но докато не желаеш да я изречеш и ако изобщо това стане, няма да очаквам нищо, няма да налагам нищо и няма да правя нищо пряко желанията ти.
Искам те също толкова силно, колкото винаги, но разбирам, че страстта на желанието няма връзка с това дали то е основателно. Или ще имам сърцето ти по заслуги и при взаимно доверие, или въобще не го желая, защото ми е непоносимо да те притеснявам. Достатъчно те разочаровах и не отговорих на очакванията ти в миналото. За нищо на света няма да го направя отново и оставям на теб да ми кажеш как да продължа, ако можеш и когато можеш, ако искаш и когато искаш.
Сабета обърна писмото и се почувства нелепо, защото търсеше още нещо написано, сантиментално или знак. Това беше всичко. Без молби, без извинения, изисквания или предложения. Всичко вече зависеше от нея и този факт повече от всичко друго ѝ причиняваше студена тежест в гърдите и я караше да трепери.
Да не е отговорил на очакванията ѝ? Вероятно това беше истина, макар и малко невеликодушна. Естественият процес на израстването включваше скачането от провал на провал, а всички Джентълмени копелета бяха феномени в оцеляването, не в чувствителността. Но да я е разочаровал? Проблемът беше, че стройното копеле с искрящи очи все така отказваше да го направи.