— Как пък не!
— Горките Джентълмени копелета — каза жената нежно. — Толкова далече от дома. Но никога извън кръгозора ни.
— Не! — изумен прошепна Джийн.
— О, богове! — каза Локи. Изкашля се и затвори очи. — Това сте вие. Очаквах да нахлуете през вратата ни рано или късно.
— Звучиш разочарован. — Жената се намръщи. — Все едно току-що не си успял да избегнеш неудобна светска визита. Наистина ли предпочиташ смъртта пред кратък разговор, Локи?
— Кратките разговори с вас никога не завършват добре.
— Вие сте причината да сме тук — изръмжа Джийн. — Вие и игричките ви в Тал Верар. Проклетите ви писма!
— Не съвсем — каза жената.
— Не ни уплашихте на Нощния пазар. — Джийн стисна дръжката на ножа по-силно, а болката от наскорошния бой забрави напълно. — И сега не ни е страх от вас, мамка му!
— Тогава изобщо не ни познавате.
— Мисля, че ви познавам. И не давам и пукната пара за проклетите ви правила!
Той вече се движеше, а тя бе с гръб към него. Нямаше шанс да проговори или да направи жест с ръце; лявата му ръка обви врата ѝ и той заби камата с все сила точно между лопатките ѝ.
Интерлюдия
Неудавеното момиче
Светът на Локи Ламора се разшири през седемдесет и седмата година на Сендовани, в лятото, след като Бет изчезна — в лятото, когато беше продаден от Създателя на крадци и оставен на грижите на Отец Окови — известния Безок жрец от храма на Переландро. Внезапно старите му притеснения и страдания изчезнаха, макар да бяха заменени от най-различни всекидневни затруднения.
— А какво трябва да направиш, ако се случи жрец или жрица от някой друг орден да минат покрай теб? — попита Окови, нагласяйки качулатата бяла роба, която близнаците Санца току-що бяха метнали на главата на Локи.
— Правя нашия знак… на общата вяра. — Локи обгърна дясната си ръка с лявата и наведе глава, докато почти докосна палците си. — И не говоря, освен ако не ме заговорят.
— Добре. Ами ако се засечеш с някой посветен от друг орден?
— Благославям го бедите да странят от него. — Локи изпъна дясната си ръка с длан нагоре и замахна, все едно хвърля нещо зад лявото си рамо.
— И?
— Е, поздравявам, ако ме поздравят… Ако ли не, не казвам нищо.
— Ами ако срещнеш служител на Переландро?
— Винаги да поздравявам?
— Пропусна нещо.
— Ами… О, да. Знака на общата вяра. Винаги да поздравявам. Да говоря… приветливо с посветените и да си държа устата затворена пред всеки по-високо в йерархията.
— А сменящите се сигнали, когато вали в Деня за назидание? — каза един от близнаците Санца.
— Ами… — Локи се изкашля нервно в шепите си. — Аз не… Не съм сигурен…
— Няма променящи се сигнали за валежи в Деня за назидание. Или в който и да е друг ден — промърмори Отец Окови. — Е, на вид го докарваш. И мисля, че можем да ти се доверим с външния ритуал. Не е зле за четиридневно обучение. Повечето посветени се обучават няколко месеца, преди да им се доверят да броят над десет, без да са се събули.
Окови се изправи и оправи собствената си бяла роба. Той и момчетата му бяха в светилището на храма на слугите на Переландро — усойна, подобна на пещера стая, която доказваше не само смирението, но и явното безразличие на послушниците на Переландро към миризмата на плесен.
— Добре тогава — каза Окови. — Щъкайте надясно и щъкайте наляво; донесете ми знаците на името ми.
Кало и Галдо долазиха до леглото, където стояха церемониалните букаи на господаря им, прикрепени към железен винт в камъка. Двамата се състезаваха помежду си, влачейки веригите по пода, и щракнаха оковите на единия мъж.
— Аха — каза приключилият първи. — По-бавен си от пръдня под вода!
— Много смешно — каза вторият. — Ей, ама какво е това на брадичката ти?
— А?
— Прилича ми на юмрук!
Само за миг в пространството пред Локи се изви лудешката вихрушка от крайниците на двамата Санца и за стотен път за няколкото му дни под опеката на Окови той изгуби представа кой брат кой е. Близнаците хихикаха лудешки, бореха се и се извиваха в унисон, докато Окови не се протегна с невъзмутима прецизност и не хвана всеки от тях за ухото.
— Вие, двамата „учени“ — каза той, — можете да си сложите робите и да изнесете чайника, след като Локи и аз заемем местата си.
— Каза, че няма да седим на стъпалата днес! — извика един от братята.
— Няма. Просто не съм в настроение да мъкна чайника. След като го изнесете, можете да слезете долу и да се заемете със задълженията си.