— Задачи ли?
— Помните ли митническите документи, които вчера ви казах, че подправям? Не бяха митнически документи, а задачи по аритметика. По две страници за всеки от вас. Има въглен, мастило и пергамент в кухнята. Постарайте се.
— Ооо! — Едновременно издаденият от разочарованите братя Санца звук бе любопитно мелодичен. Локи вече бе чувал как близнаците се упражняват, пеейки; бяха много добри и случайно или поради усърдие често звучаха в хармония.
— Сега отвори вратата, Локи. — Окови сложи и последната и най-важна част от костюма си, превръзката на очите, точно нагласена, за да осигурява абсолютна безпомощност и все пак да му позволява да не се препъва в края на робата си. — Слънцето изгря, а всичките пари навън няма да се откраднат сами.
Локи се зае с механизма, прикрит зад един от мухлясалите гоблени в стаята, и се чу слабо изпукване иззад стените на храма. На западната стена се появи вертикална линия от пламтящо злато, вратите се открехнаха и светилището бързо се обля с топлата сутрешна светлина. Окови протегна ръка и Локи притича, за да я подхване.
— Готов ли си?
— Щом казваш, готов съм — прошепна Локи.
Ръка за ръка мнимият сляп свещеник и най-новият му мним послушник излязоха от мнимия си каменен затвор и попаднаха в сутрешната жега, която беше толкова жестока, че Локи можеше да надуши как напича камънаците на града, и да я усети на езика си.
За първи път, последван от хиляди, те излязоха заедно, за да обират минувачите — бяха крадци, въоръжени само с по няколко думи и празен меден чайник.
През тези няколко първи месеци с Отец Окови Локи започна да се отучва от град Камор, който някога бе познавал, и на негово място откриваше нещо съвсем различно. Като момче от Хълма на сенките бе виждал само проблясъци от дневната светлина, докато изучаваше горния свят, и после се връщаше, бягайки към познатата тъмнина на гробищата като гмурец, който се показва на повърхността, преди да му е свършил въздухът. Хълма бе изпълнен с опасности, но те бяха познати опасности, докато градът горе бе пълен с безкрайни загадки.
Сега слънцето, което някога му се бе струвало като голямо око, изгарящо го осъдително, не правеше нищо друго освен да напича главата му, докато той седеше на стълбите на храма, облечен в късата си бяла роба. Някое по-щастливо момче можеше да се отегчи от дългите часове просене, но Локи се бе научил на търпение по най-сигурния начин — криейки се, за да може да оцелее. Да прекара половината вечер, прегърнал една и съща сянка, не беше нещо неестествено за него и той се наслаждаваше на идеята да мързелува, докато хората всъщност му носеха пари.
И изучаваше ритъма на всекидневието в Храмовия квартал. Когато наоколо нямаше никого, който да може да подслушва, Окови тихо отговаряше на въпросите на Локи и голямата част от каморците му се разкриваха. Това, което някога беше море от тайнствени дреболии, се разкриваше малко по малко, докато Локи вече можеше да разграничи свещениците на дванайсетте ордена и да различи наистина богатите от просто заможните, заедно с още дузина полезни отличителни черти.
Все още сърцето му подскачаше, когато видеше патрул на жълтодрешковците да минава до стълбите на храма, но възпитаното им безразличие към него си беше истинска наслада. Някои от тях дори отдаваха чест. Локи се изумяваше как тънката бяла роба може да му осигури такава защита срещу власт, която преди това му се струваше толкова тиранична и безусловна.
Стражите. Да му отдават чест, на него! Богове.
Вътре в храма, в тайната бърлога, която се простираше под бедняшката фасада, го очакваха още превъплъщения. За първи път Локи се хранеше добре, изпробвайки всички кухни на Камор под възторжените инструкции на Окови. Макар че започна като несръчна пречка за по-опитните Санца, той бързо се научи как да отделя гъгриците от брашното, как да реже месо и как да различава нож за филетиране от вилица за змиорки.
— Всички да бъдем благословени — каза Окови една вечер, потупвайки Локи по корема. — Вече не си дрипавият малък труп, който дойде сред нас преди няколко седмици. Храната и слънчевата светлина извършиха некромантско чудо. Все още си малък, но сега изглеждаш, като че можеш да устоиш на един умерен бриз.
— Отлично — каза един от братята Санца. — Скоро ще стане дебел и ще можем да го заколим като всички останали и да го изпечем за Деня за назидание.
— Това, което брат ми искаше да каже — поде другият близнак, — е, че всички останали умряха по съвсем естествени причини и няма защо да се боиш от нас. Сега си вземи още хляб.