Локи отвори предната врата на банята. Нериса Малория стоеше там с обкованото дървено сандъче в ръце, придружена от един от едрите наемници. Другият чакаше при каретата, с която бяха пристигнали.
— Ааах! — простена Монкрейн. — Ааах, богове!
— Мадам Малория — прокашля се в ръка Локи. — Влезте, моля ви. Милорд Булидаци ни уведоми да ви очакваме.
— Казах повече вино, да ви изсъхнат проклетите топки! — провикна се Джасмер. — Къде е?
Галдо се разбърза с бутилка вино и две чаши.
— Много интересно! — Малория прекрачи прага, като избягваше разпръснатите върху пода дрехи, а човекът ѝ остана навън и затвори вратата. — Тук съм, за да предоставя това на барона и да получа подпечатана от него разписка.
— Ах, баронът… Господарят се спъна и падна след пиесата — каза Локи. — Нарани глезена си доста лошо. Неговата… тоест, Верена… Верена Галанте го утешава, докато очакваме физикер.
— Утешава го! — изсумтя Малория.
— Ааах! — простена Джасмер и последва шум от пляскане. — Така, така, можеш да продължиш с това след минутка. Виното! Донеси проклетото вино!
Вратата на парната стая се отвори внезапно и сиви пипала пара се плъзнаха във въздуха на главната стая. Излезе Сабета с халат в ръка, гола от кръста нагоре. Направи се, че вижда Малория за първи път в живота си, изпищя и моментално се загърна с халата.
— Моите извинения! — изкиска се тя. — Милорд Булидаци се нуждае от грижи. И от вино! — Тя щракна с пръсти на Галдо, който ѝ подаде поднос с чаши и отворена бутилка.
— От грижи — усмихна се самодоволно Малория. — Сигурна съм, че точно от това се нуждае, за да се възстанови от каквато и да е… физическа немощ.
— Малория! Малория ли е? — Локи трябваше да отдаде на Монкрейн заслуженото за представянето му като Булидаци, въпреки че омразата на импресариото украсяваше играта му с малко повече раздразнителност от необходимото. — Добре, добре. Съжалявам, че не мога да те приема в момента. Изчакай бутилка или две, добра жено!
Сабета се пъхна обратно в парната стая заедно с бутилката. Последваха приглушени хихикания и смях.
— Махни проклетите чаши! — провикна се Монкрейн. — Дай направо бутилката. Така. Аз ще допра устните си до нея, а колкото до твоите…
Локи стоеше мирно до вратата и се опитваше да изглежда дълбоко скандализиран. Галдо се засрами и се върна на мястото си до далечната стена.
Одобрителните стенания на Джасмер продължиха да се носят дълго от парната стая. Мрачното забавление на Малория отстъпи на очевидно раздразнение.
— Ами… — каза Локи тихо — в мен е пръстенът с печат на милорд…
Малория повдигна едната си вежда.
— Тоест той ми го предостави, докато е… зает. Ако решиш, че…
— Защо не? — отвърна тя. — Ако лорд Булидаци няма време за мен, не е моя работа да си позволявам да ангажирам вниманието му.
Постави дървеното сандъче до бутилки с вино и коняк, след което го отвори с висящия на врата ѝ ключ. Подаде парче пергамент на Локи, който го проучи, докато загряваше восък над една от неалхимичните свещи в стаята.
Локи намастили перо и написа „ПОЛУЧЕНО“ в края на бележката. След това изля восък върху документа и го притисна с пръстена печат на Булидаци.
— Трябва да взема сандъчето обратно преди утрешното представление — каза тя, докато чакаха печатът да изсъхне.
— Заповядайте в хана на Глориано по всяко време след залез-слънце — каза Локи. — И… Милорд би желал… тоест, ако не беше… разсеян… — Локи извади две сребърни монети от кесия на колана си и ѝ ги подаде. — Нещо, изразяващо благодарност за усилията ти.
„И за мълчанието ти“ — добави мислено Локи. Можеше спокойно да заложи, че тук, както и в Камор, заможните хора разчитат на кесиите си, за да замажат лошото си поведение. Малория му благодари, като докосна за поздрав челото си с монетите.
— Оценявам го — каза тя. — Ще изпратя човек за сандъчето утре преди обед.
Локи залости вратата след нея, след което изтича до парната стая и отвори рязко вратата. Монкрейн излезе наперено, обръщащ бутилка, следван от Сабета по халат и от Донкер с напрегнато изражение на лицето. Всички се събраха около сандъчето с монети и се вгледаха в съдържанието му. Навсякъде сребърни монети светеха на фона на медта.
— Това са… повече пари, отколкото някога съм виждал — промълви Донкер. — Сигурно много тежи.
— Мамка му! — каза Сабета. — Донкер е прав. Сега, когато са при нас, къде ще скрием парите? Няма как членовете на трупата да ходят напред-назад с подрънкващи джобове. Ще противоречи на историята, че всичките ни пари са изчезнали с Булидаци.