— Извинявам се, милейди — каза Локи, — исках само да предложа каквото съдействие е възможно.
— Най-доброто съдействие би било да следвате изричните ми инструкции — каза Езринтайм. — Джасмер Монкрейн е убил еспарански благородник и преследването му е проблем на Еспара. Богове и светци, за това ще се говори през следващите десет години, и то ако ситуацията не ескалира още повече!
Обиколи стаята няколко пъти, като не сваляше поглед от тях.
— Очаквам да напуснете града — каза тя най-накрая. — Да, мисля, че така би било най-добре. Ще ви осигуря безопасен излаз и ще ви включа в керван. Добре дошли сте да се върнете в Еспара с истинските си самоличности след няколко години, но никога повече като актьори. Или като каквито и да е лица с такъв нисък ранг!
— Благодаря ви, милейди! — каза Локи.
— Ами трупата на Монкрейн и Булидаци? — попита Сабета.
— Какво очакваш, Верена? Булидаци е мъртъв, а Монкрейн е все едно мъртъв. Няма да има повече представления, разбира се. Всичко, миришещо на Монкрейн, ще бъде заметено под килима.
— Имам предвид актьорите — каза Сабета. — Те бяха… най-гостоприемни. Копелето Монкрейн ги постави в много незавидна позиция.
— Незавидната позиция на Генаро Булидаци ще е това, което най-много ще притесни графинята — каза Езринтайм. — Колкото до мен обаче, вината на Монкрейн е видима като бял ден. Ако показанията съвпадат и хората ми не открият нищо интересно в този хан, хората ви ще останат живи. Не се съмнявайте обаче, че трупата ще бъде разтурена.
— Повечето ще бъдат оковани за дългове, след като адвокатите приключат да ги измъчват — каза Сабета.
— И какво ме интересува това, скъпа моя?
— Грижеха се добре за нас, докато бяхме в Еспара — каза Локи. — Чувстваме се задължени да помолим за съдействие от тяхно име.
— Разбирам. — Езринтайм въздъхна и потупа с пръсти ефеса на рапирата си. — Е, лорд Булидаци загина, без да остави наследник. Нямаше и връзки извън Еспара, които да трябва да уважим. Затова графинята ще погълне имотите и активите на счетоводната му къща. Те са доста добро неочаквано наследство. Предполагам, че господарката ми може да си позволи да прояви щедрост. Трупата несъмнено ще изгуби името си и разрешителното си за работа, но мисля, че ще мога да се застъпя, за да ги защитя от нещо по-драстично. Надявам се, че това ще задоволи чувството ви за дълг.
— Напълно, милейди! — каза Сабета и кимна.
— Добре. Беше много безразсъдна, но имаше също така и много късмет, Верена, и се надявам, че ще си спомниш каква полза имаше от поредицата дипломатически любезности, оказани от името на цяла Еспара.
— В рамките на семейството си — каза Локи — ще бъдем абсолютно откровени относно безценната ви помощ. Ако ни се удаде възможност, ще предадем поздравите ви на Херцога.
— Това би бил приятен жест — отвърна Езринтайм. — А сега се почистете и се пригответе да напуснете града ми, за да мога да започна да се оправям с тази отвратителна купчина главоболия.
Единайсета глава
Петгодишната игра: завръщане
1.
Тъмни облаци, надвиснали от север, скриваха звездите. Картениумът — дворец на отдавна свалените Херцог и Херцогиня на Картейн — се издигаше над поддържаните градини и срутените стени на Каста Гравина — купол от накъдрен нефритен елдерглас, като скъпоценност сред морето от човешки камък и хоросан. Късният есенен вятър свистеше през назъбения и издълбан елдерглас, а в нощта се носеше зловещата музика на изгубено състезание с неясно значение.
На всяка пътека и във всеки двор се вееха зелени и черни знамена, а през портите на Картениума течеше река от факли и фенери, водеща към Големия салон, където на пръв поглед безкрайни черни железни стълби и коридори се виеха към вътрешността на нефритения купол. Всичко беше осветено от полилеи с големината на карети, за които се грижеха мъже и жени, застрашително висящи от опорни точки по коридорите.
Шумът от тълпата беше като плискане на вълни и шум на море в крайбрежна пещера. Локи и Джийн се движеха внимателно през хаоса, а зелените им ленти не ги защитаваха от блъсканицата и купищата бъбривци, ентусиасти и пияници. Поддръжниците на Черен ирис и на Дълбоки корени се смесваха и спореха свободно в разпрострялото се във всички посоки шествие на богатите и превъзбудени граждани на Картейн.
В средата на Големия салон се издигаше платформа с няколко каменни плочи и деветнайсет стълба от черно желязо върху ѝ, а на всеки стълб имаше матирана стъклена лампа. Стълбите, водещи до платформата, се пазеха от сини плащове, потящи се под допълнителната тежест на бяла наметка и мантия, обточена със сребърни ленти.