Животът под грижите на Отец Окови осигуряваше на Локи повече комфорт, отколкото Хълма на сенките някога му бе предлагал. Имаше много за ядене, нови дрехи и собствена постеля, където да спи. Нищо по-опасно от номерата, които близнаците Санца се опитваха да му погодят, не го заплашваше вечер. Но колкото и да беше странно, Локи никога не би нарекъл живота си по-лек от онзи, който бе напуснал.
Още в първите дни от пристигането започна обучението му като „послушник на Переландро“ и уроците ставаха все по-трудни. Окови по нищо не си приличаше със Създателя на крадци — той не позволяваше на Кало и Галдо истински да тормозят Локи и не наказваше провала с изваждане на месарския сатър. Но Окови можеше да бъде разочарован. О, да. На стъпалата на храма той можеше да използва тайнствените си сили, за да влияе над минувачите, да моли разумно или да проповядва яростно, докато те не се разделят с къртовски спечелените си монети, а в обучението си използваше същите тези сили върху Локи, така че да му се струва, че разочарованието на Окови е порицание, по-тежко от побоя.
Това със сигурност беше странна съвкупност от нови усещания. Локи се страхуваше, че Окови може да го набие, ако бъде провокиран (кожената кесийка със зъба от акула в нея, която Локи бе принуден да носи около врата си, постоянно му го напомняше), но в действителност той не се страхуваше от Окови. Едрият брадат мъж изглеждаше толкова искрено удовлетворен, когато Локи се справяше с уроците си, че все едно излъчваше вълни от одобрение, които топлеха като слънчевата светлина. С двете си крайни настроения — остро разочарование и светло удовлетворение — Окови възпитаваше всичките си момчета с постоянни изпитания.
Дневното обучение на Локи се състоеше от нормални неща — учеше се да готви, да се облича, да поддържа разумна хигиена. Научаваше още за Ордена на Переландро и мнимото си място в него. Изучаваше значенията на знамената по каретите, на гербовете на табардите на пазачите, на историята на Храмовия квартал, на неговите отличителни белези.
В началото най-трудно му бе да се научи да чете и да пише. Прекарваше с тази цел по два часа на ден, преди и след седенето на стълбите. Той започна с фрагментарно изучаване на трийсетте букви на теринската азбука и можеше да решава лесни аритметични задачи, като броеше купчини монети. Но Окови го караше да рецитира и да пише букви, докато те не затанцуваха в сънищата му, след това започна да си блъска главата над кратки думи, после — над по-дълги, и накрая — над цели изречения.
Окови започна да му оставя записани инструкции всяка сутрин и на Локи не му бе позволено да закусва, преди да ги е дешифрирал. Някъде по времето, когато кратките абзаци спряха да бъдат върхът на битката с разума му, Локи се намери изправен пред аритметиката на дъска с тебешир. Тогава да достига до отговорите в главата си, вече не бе достатъчно.
— Двайсет и шест без дванайсет — каза Окови една вечер през ранната каморска пролет.
Беше необикновено приятно време в Камор, с топли дни и меки вечери, които нито изпълваха небето с дъждовни облаци, нито го попарваха. Окови бе потънал в игра на „Хвани херцога“ срещу Галдо, като едновременно местеше пионките си и даваше математически задачи на Локи. Тримата седяха на масата в кухнята, под златната светлина на прекрасния алхимичен полилей на Окови, а Кало седеше на един тезгях отстрани и свиреше на тъжен малък инструмент, наречен Арфата на пътника.
— Аа… — Локи взе да драска по дъската, като старателно внимаваше да не показва работата си. — Четирийсет.
— Браво — поздрави го Окови. — Добави двайсет и едно и тринайсет.
— Върви напред — каза Галдо, плъзгайки една от пионките си по квадратите на дъската за игра. — Върви и умри за крал Галдо.
— По-добре рано, отколкото късно — каза Окови, контрирайки хода веднага.
— След като двамата сте във война — каза Кало, — как ви харесва това?
Той засвири мелодия на простата си арфа и запя с мек, висок глас:
Галдо прочисти гърлото си, докато си играеше с пионките по дъската, и когато близнакът му продължи, се присъедини към него. В миг братята Санца достигнаха съвършената хармония: